Мариан въздъхна и изпрати едно от миньончетата. Едно. И момичето не бързаше. Седна и започна внимателно да брои касата си, когато нетърпеливият клиент извика: „Вървете по дяволите!“ и излезе от опашката.
Още един доволен клиент.
— Мариан — повтори Кевин.
Тя махна с ръка и промърмори:
— Ще чакат. — Но все пак изпрати още едно подкрепление.
— Вие ли сте шефът?
Беше едва десет и петнайсет. Кевин се обърна, овладя се. Каквото и да се случи, каза си, не посягай на клиент.
— Да? — отговори той. — С какво мога да ви бъда полезен?
Мъжът не си бе направил труда да изчака опашката. Може би искаше да си открие сметка и Кевин би могъл да го препрати при някоя от служителките, които пиеха кафе около бюрото с клюките. Не смяташе, че е в състояние лично да разговаря с когото и да било. Може би трябваше да обяви, че е болен, да отиде в някой мотел и да спи поне шестнайсет часа.
Клиентът определено се стремеше да си придаде някакъв вид, но Кевин не беше сигурен какъв. Опитваше се да прилича на бизнесмен? Или на пародия на такъв, със заявка за артистичност — неподхождащи си със сакото панталони, зелена вратовръзка, която бе твърде широка, светлосиня риза, ботуши. Въздългата му коса бе намазана с много брилянтин или чисто и просто мазна. Във всеки случай изглеждаше разтревожен — говореше за някакви осемдесет и пет хиляди долара.
Цифрата прогони част от умората на Кевин и той прекъсна мъжа по средата на изречението:
— Да, сър, желаете ли да седнем да поговорим на по-спокойно място? Кафе?
Скандалът с клиента преди малко бе предостатъчен за един ден. Трябваше да заведе този човек в някоя от приемните.
Кевин тръгна и ако искаше да говори с него, клиентът нямаше друг избор, освен да го последва. Самият Кевин по този начин спечели минутка, за да подреди мислите си.
Разбира се, че помнеше Максин Уиър. Кой не би я запомнил? Дори и да пренебрегнеш осемдесет и петте хиляди долара (разбира се, той не би го направил), ако не си спал с жена цели три седмици, няма как да не запомниш прилепналия черен клин и високите токчета. Дори и да си го правил преди пет минути, пак би настръхнал при вида на щръкналите под рехавата плетка на пуловера с телесен цвят зърна на гърдите ѝ.
Кевин задържа вратата отворена, за да мине мъжът и затвори тихо. Онзи не показа желание да седне.
— Е, с какво мога да ви бъда полезен?
Уединението в приемната повлия на посетителя. Все още изглеждаше разтревожен, но вече не говореше като насън.
— Казвам се Рей Уиър и с жена ми имаме… имахме… сметка при вас.
— Имали сте сметка при нас?
— Не. Още имаме. Искам да кажа, аз имам… жена ми… — Замълча. — Жена ми… хм… почина миналата седмица. Убиха я.
Кевин въздъхна.
— Много съжалявам, господин Уиър. Значи желаете да уредите…
— Нищо не желая да уреждам. Дойдох, за да разбера какво е станало с един чек за осемдесет и пет хиляди долара. От застрахователна компания. Оттам ми казаха, че жена ми се е подписала за него миналата седмица, но аз се обадих във вашата банка и научих, че не го е депозирала. Обадих се и в полицията, за да попитам дали не е бил сред вещите ѝ, но до този момент не се е появил.
— Да, боя се, че няма да се появи. Тя го осребри.
— Как така го е осребрила?
Кевин се прокашля, за да печели време. Гърлото го болеше страшно. Може би отново щеше да се превърне във възпаление на сливиците.
— Тя, съпругата ви, дойде тук миналата седмица с чека. Придружаваше я адвокатът ѝ.
— И вие го осребрихте? Просто така?
Кевин отстъпи крачка назад.
— Не просто така. Предложих ѝ да депозира парите и да ги задържим в сметката ви, докато потвърдим редовността на чека, но адвокатът настоя да се обадя по телефона веднага, което всъщност не беше необходимо, защото чекът бе заверен от банката на застрахователите. Нямаше как да откажа.
— И го осребрихте веднага?
Нямаше как да отрече.
— Да. Осребрихме го.
— Тук?
— Тук. Тя взе една трета от сумата и я даде на адвоката. Явно той бе уредил получаването на парите, защото, струва ми се, това е нормалният хонорар. Една трета от издействаната сума.
— В брой?
Рей Уиър трябваше да седне. Силите сякаш го бяха напуснали.
— Обясних ѝ, насаме, че подобен акт е много необичаен и че съм длъжен да съобщя за него в полицията… щом става дума за повече от десет хиляди долара. Заради наркотиците, разбирате… Тя обаче бе решила твърдо. Имаше нужда от парите веднага. Бяха нейни. Чекът беше редовен, с покритие. Тя беше наш клиент. Какво бих могъл да направя?
— Но половината от тези пари бяха мои! Половината бяха мои!