— Луис Бейкър обаче… е, да, понякога човек възлага надежди на някои от тях, макар и да са малцина. Иначе може да полудее.
— И Бейкър беше един от тях?
— Или вярваш, че престъпниците могат да се поправят, или не.
— Вие вярвате, така ли?
— Е, не чак толкова. Понякога обаче усещам интуитивно. Никога не пускаме затворник веднага след изтичане на минималния срок, освен ако не сме уверени, че наистина ще положат усилия да се поправят.
— Значи познавахте Бейкър лично?
— Познавам лично повечето от тях. Имаме достатъчно време, за да са опознаем, нали? Това е целта.
— А Бейкър?
Харди чуваше дишането му от другата страна на линията.
— Бейкър беше закоравял. Когато дойде тук, в главата му свиреше лоша музика. Както казах обаче, ако човек се е занимавал с такива като тях достатъчно дълго, започва да усеща нещата интуитивно, а в случая с Бейкър наистина вярвах, че може да влезе в правия път. Не беше психопат. Не казвам често такива неща, но той беше станал зъл и безскрупулен, за да оцелее.
— Познавах го в онези дни — отбеляза Харди. — Беше изпечен престъпник.
Знаеше какво е правил Луис Бейкър и не беше склонен да приеме теорията за лошата среда.
— Това е факт и не го отричам. Бейкър никога няма да стане… републиканец, например, но… — Гласът му леко се повиши, отново се появи нотка на надежда. — Не беше наркоман, мозъкът му не беше изгнил, разбираше се с останалите, беше в баскетболния отбор, даваше уроци по бокс… Беше единак, наистина, но хората се привързваха към него. В никакъв случай не е убиец. Поне аз мисля така…
— Може и да не е — съгласи се Харди.
— Но нали казахте, че…
Продължи с историята — Максин Уиър, човекът от Холи Парк, престрелката с ченгетата, опитът за самоубийство…
— Въпросът ми е — завърши, — можете ли да си обясните всичко това? Преди да го освободите нямаше ли някакви изследвания, разговори?
— Разбира се, че имаше. И експертите препоръчаха да…
— Да бъде освободен?
— Иначе нямаше да излезе.
— Често ли допускате грешки?
Харди съжали в момента, в който зададе въпроса. Спокойствието — резултат на отегчение или нещо друго — изчезна от гласа на директора и Харди отново разговаряше със сержант строевак, който при това се защитаваше.
— Рецидивизмът, сигурен съм, че си давате сметка за това, е много сериозен проблем. Ако обаче искате да освободите някои от затворниците предварително, ако вярвате, че човек може да поправи грешките си, тогава трябва да се съобразявате с данните, които…
— Разбирам всичко това — каза Харди. — Просто ми се стори, че в случая с Бейкър сте имали и някакви лични мотиви.
Последва доста дълга пауза. Харди погледна навън през прозореца. Може би, помисли си, и Айзенкамп прави същото в момента.
— Господин Харди, в морската пехота познавах страшно много момчета като Бейкър. Идваха озлобени, надъхани, млади и от живота искаха единствено да са отгоре, да са на върха и да ритат задници, да не показват никаква слабост, защото там, откъдето идваха, слабостта е причина да те смачкат. Бели, черни… това е без значение. Големият проблем е бедността. Нямат избор. Така че в продължение на известно време ние… началниците, решихме да им отделим известно внимание. Разбивахме ги на пух и прах, за да можем да ги изградим отново.
— Аз също съм бил в морската пехота, сър — обади се Харди.
Последва още една пауза, този път по-кратка.
— В такъв случай помните. Кучетата от индустриалните квартали. След това с тях нещо се случва — поне от време на време. Научават се да работят в екип, някой спасява задника им или те спасяват някой друг.
Харди си спомняше какво се бе случило със самия него, след смъртта на родителите му, когато бе постъпил в морската пехота. Неговият собствен характер бе подложен на доста солидно дялкане, после бе заминал за Виетнам и бе спасил живота на Моузес Макгуайър, който и до днес си оставаше най-добрият му приятел. Може би Айзенкамп имаше право — тези неща променяха човек.
— И това ли стана с Бейкър?
— Струва ми се… струваше ми се. Знаете ли, Харди, има образцови затворници, както ги наричат, има и такива, за които си готов да се закълнеш пред Бога, че са променили цялостното си отношение към нещата. Те не са само образцови затворници… просто забравяш, че са затворници, това е. Бейкър беше точно такъв. Не че изведнъж стана кротък като агне… но престана да е жесток, стига да не го закачаш. Вече нямаше нужда от това. Разбирате ли какво имам предвид? Същото казах и на Ингреъм… остави го на мира и няма да имаш никакви проблеми.
— Да, но Ингреъм не го е оставил на мира.