— Все пак имам чувството, че Луис би изтърпял доста, преди да реши, че няма друг изход.
— А ако границата е била премината?
— Тогава би реагирал. Ако те притиснат в ъгъла, трябва да се отбраняваш, нали?
Харди разбираше това. Всеки би се почувствал притиснат в ъгъла, ако го обвинят в три убийства, които не е извършил, още на третия ден след излежаването на дълга присъда в „Сан Куентин“. При подобни обстоятелства човек би опитал да се отърве, да отмъсти на тези, които според него са виновни за всичко — в случая това бе Харди. След това Бейкър бе допуснал грешка, защото не е бил във форма. Всичко градено в продължение на девет години бе рухнало, всякакви надежди за нов живот се бяха изпарили. Бе се опитал да се самоубие. Може би истината беше такава?
Харди погледна бележника си. В горния край на страницата бе записал числото 2 с удивителен знак и го бе оградил с кръгче.
— Още един въпрос, ако имате секунда, сър. Двете обаждания на Ингреъм за едно и също ли бяха?
— Да. Първият път се интересуваше от по-общи неща… дали имало основания да се безпокои, как се е държал Бейкър в затвора и така нататък.
— А втория път?
— Това беше миналата седмица. Искаше да знае някои подробности. В колко часа ще го пуснем, къде щял да отиде. Реших, че няма проблем да му кажа. Стори ми се доста изнервен и опитах да го успокоя. Пак го уверих, че Бейкър не би се занимавал с него. — Въздъхна. — Но съм се заблуждавал.
— Случайно да водите дневник с телефонните обаждания? Знаете ли на коя дата Ингреъм ви се обади първия път?
— Защо?
— Искам да попълня всички бели полета — отговори Харди и чу в слушалката шумолене на хартия.
— Да, ето го. Обадил се е на двайсет и шести август. Това върши ли работа?
Харди затършува по бюрото — преспапието, бележника, листчетата, на които бе записвал разни неща предните дни. На жицата пред прозореца му зачуруликаха две птички. Намери каквото търсеше.
Колата на Ингреъм бе обявена за открадната три дни след първото обаждане в „Сан Куентин“.
— Възможно е да свърши — отговори той.
Благодари на Айзенкамп и затвори. Значи… Ръсти научава от свой приятел, инспектор по изпитателните срокове, че Луис Бейкър излиза от затвора. По същото време той е наясно, че ще получи една трета от осемдесет и пет хиляди долара от застраховката на Максин Уиър. Три дни след това колата му е открадната. Ръсти не наема друга, макар че има възможност.
Бейкър твърдеше, че Ръсти го е взел и го е закарал на баржата същия ден, в който Ръсти бе пристигнал до бара с автобус, така че всички да видят.
Харди се зачуди колко ли коли се обявяват за откраднати, без в действителност да са — коли, които са захвърлени някъде, скрити, смачкани. Би могло да има много причини за подобно нещо, но най-очевидната беше застраховката. Другите биха осигурили обилна храна — или по-скоро цял неделен обяд — за мисълта.
Телефонът, тази неуслужлива играчка, която бе мълчала през цялото време, докато си бе у дома, най-накрая издрънча пронизително и поиска да ѝ обърне внимание. Харди, верен неин роб, вдигна слушалката.
21
Ейб Глицки седеше край прозореца на „Дейвидс“ на улица „Тиъри“ и дъвчеше бучка лед. Пред театъра отсреща се вееше транспарант, който рекламираше евтини сезонни билети за всички представления. Ейб си спомни първите години с Фло, когато ходеха на театър редовно, за да „оползотворят“ факта, че живеят в града. Сега отглеждаха децата си и от време на време излизаха да вечерят. Миналата година бяха ходили на кино има-няма три пъти.
В тях ли беше причината? Или театърът умираше? Мисълта го накара да се усмихне. Променил ли се бе градът? В Лос Анджелис щеше ли да е по-различно?
Вдигна ръка — Харди стоеше на входа — и дръпна съседния стол назад.
Бе се свързал с него при второто обаждане. Преди това се бе занимавал със свои неща — не искаше да ходи в отдела, за да достави удоволствие на Батист. Харди се интересуваше дали Бейкър е жив. Бил научил някакви неща за Ингреъм, на пръв поглед несвързани помежду си. Най-накрая бе споменал хазартната му страст, за която предния ден му бе говорил Джони Лагуардия.
Когато чу това, Глицки реши, че трябва да се срещнат, да поговорят с някои хора. Може би някои от тях познаваха някого, може би знаеха нещо. Харди се зарадва на предложението и… ето го.
— Ейбрахам! Как е? Какво става? — Беше в приповдигнато настроение.
Ейб продължаваше да дъвче бучката лед.
— Не знам защо сме се захванали с всичко това — каза той. Сега, когато видя приятеля си, при собственото си мрачно настроение, идеята да се срещнат му се стори аматьорска и глупава.