Харди протегна ръка, взе останалата половина от кифличката със сирене от чинията на Глицки и отхапа.
— Нали няма да ядеш повече?
— Да, сега вече няма.
— Ситуацията смърди — отбеляза Харди между две хапки. — Бейкър не го е направил. — Вдигна ръка, за да попречи на Глицки да го прекъсне. — Не забравяй, че ми се искаше да е той, само че просто не виждам как би било възможно.
— Наистина ли смяташ, че Бейкър е невинен?
— Смятам. Както и ти, защото иначе през този приятен следобед нямаше да седим тук.
Глицки си поръча още един чай с лед, а Харди — кафе.
— Добре, слушам те — кимна Ейб.
— Бил е на баржата, нали?
— Ала-бала — усмихна се Глицки.
Харди не му обърна внимание.
— Ако е отишъл при Ръсти, за да го убие, щеше да носи пистолет, така ли е? Така е. Не е възможно да е отишъл при него с надеждата Ръсти да има патлак и да му услужи с него, за да го застреля.
— Все още не е ясно дали Ръсти е мъртъв.
— Добре, почакай малко. На мен пък не ми е ясно как е възможно старият Луис да не знае, че на борда е имало жена, при това гола, и че я е надупчил с три куршума от упор.
— Да — съгласи се Ейб. — Това наистина не е ясно.
— Е? — подкани го Харди.
— Е, какво?
— Какво остава?
— Да видим кой друг е бил там.
— Браво, Ейб.
— Бил е Лагуардия.
— Защо?
— За да прибере лихвата от Ръсти. Но, както твърди, когато отишъл там, жената вече била мъртва. Освен това няма начин Джони Лагуардия да стреля с двайсет и втори калибър.
— Какъвто е пистолетът на Рей Уиър.
— Да.
— Тогава Рей бил ли е там?
— Дали е знаел за „Армър Ол“? — Глицки обясни за какво става дума.
— Добре, бил ли е на баржата? Не знаем къде е бил в нощта на убийството, нали? Само знаем, че не си е бил у дома, макар и да твърди обратното.
— Откъде знаем това?
Харди му разказа за Уорън, който бе чакал Рей на стълбите с кашонче бира, за да го утеши и да му помогне да прогони тъгата по Максин.
Ейб пресуши чашата и изчака последния остатък от леда да се плъзне в устата му.
— Можем ли да наречем това „пробив“ в разследването? — попита накрая.
Очите на Рей Уиър, в огледалото в банята, изглеждаха още по-зачервени.
Вероятно се дължеше на комбинацията от сълзи и хашиш, но все едно — как би могъл да се покаже пред някого в този вид? Особено пък пред ченгетата!
Вън на стълбите. Чакат.
Беше им казал, че ще отвори след минута. Капки в очите. Вдигна щорите, отвори прозореца. Яркото следобедно слънце огря стаята, димът започна да излиза.
Позвъниха пак.
— Хайде, Рей! Отвори!
Изведнъж се отпусна на пода. Половината снимки на Максин бяха откъснати от стената и се търкаляха наоколо.
— Не мога — каза той. — Не мога.
— Какво? — долетя от другата страна на вратата.
— Просто не мога.
Мърморене. Чукане, блъскане…
— … веднага или ще разбием вратата.
— Оставете ме на мира! — изкрещя той, падна по очи и скри главата си с ръце. Яркото слънце изчезна. — Моля ви! Моля ви! Оставете ме!
— Какво прави? — попита Харди.
На площадката, на която Уорън твърдеше, че е чакал Рей Уиър онази вечер и на която Къртни се бе нахвърлила на Харди, нямаше прозорци. Долу от входа достигаше малко отразена светлина, а под вратата се виждаше ярка ивица. Дървените стълби бяха покрити с пътека, долавяше се миризма на мухъл и марихуана.
— Рей, отвори. — Харди често изненадваше Глицки, но най-вече с търпението си. — Дошли сме само да поговорим.
Ейб сложи ръка на рамото му и кимна окуражително.
След още двайсет секунди чуха шум, после веригата на вратата издрънча.
Рей отвори и тръгна назад, към задимената стая и канапето. Харди и Глицки го последваха, стъпвайки по скъсаните снимки на Максин, които се търкаляха по пода като паднали листа.
Рей се сви странично в единия край на канапето и обви коленете си с ръце. Глицки кимна на Харди да седне на едно от креслата, а самият той се настани на канапето, на метър от Уиър и скръсти ръце.
Едната от лампите бе паднала на пода. Напомняше нещо. Пръснати снимки, счупени лампи… нима това беше хоби на някого?
— Тя взе всичко.
Рей най-накрая вдигна глава. Някои манекени от магазините за облекла изглеждаха по-живи от него. А очите му… Боже!
— Какво взе, Рей? — попита Ейб тихо.
Рей отново се наведе. Харди видя как ръцете му се стягат около коленете. Опитваше се да се съвземе. Пак се изправи. Погледна към Харди. Не се изненада — познаваше го, но като че ли не помнеше откъде.
— Какво взе, Рей? — подкани го Глицки.