— Някой като теб?
— Да. Печен детектив с дългогодишен опит.
— А, да, трябваше да се досетя.
Глицки гледаше напред.
— Къде отиваме тогава? Този Лагуардия има ли офис или нещо подобно?
— Не, но Тортони има. Макар че сигурно вече се е прибрал у дома. Мисля, че ще го навестя утре. Няма смисъл да ходя у дома му, ако нямам заповед.
— Всички искат заповед.
— В придирчив свят живеем.
Пресякоха „Маркет“, тръгнаха по „Саут“. Харди долови полъх на китайска кухня, видя как някакви келнери я предлагаха на минувачите. Слънцето се бе спуснало ниско, но все още беше топло и хвърляше дълги сенки.
— Нали разбираш, че нещата може би опират до рекета.
Харди примижа срещу слънцето, обърна се към Ейб.
— Не е изключено. Смяташ ли, че Ръсти може да е хлътнал в клопката?
Глицки кимна.
— Какво ще кажеш за това? Ръсти не си плаща известно време, а Джони търпи няколко седмици и дава парите вместо него, защото знае, че скоро ще дойдат мангизите от застраховката. Не е изключено да му е наложил и наказателна лихва в своя полза. Джони отива там, но нещо се обърква… може би Максин е отказала да му играе по свирката, може би Ръсти вече е профукал парите на хиподрума, каквото и да е…
— Или — каза Харди — Джони е видял пачката и е намерил лесен начин да не я дели с никого.
Ейб кимна.
— Да. Това е още по-правдоподобно. Джони отива, прибира каквото трябва, а Ръсти се е похвалил, че може да плати и че е фрашкан с пари. От нещата, които чу за него, можеш да стигнеш до извода, че подобно поведение е типично за Ръсти, нали?
— Да — съгласи се Харди. — Когато е печелел, се е хвалел.
— В този случай също е спечелил и вероятно е разказал на Джони всичко. Платил му е в брой, онзи е видял парите или е предположил, че другите са някъде на баржата. Излязъл е, за да почака Ръсти да излезе, за да претърси. Вместо това обаче се появява Максин. Дава им половин час, лампата загасва, после пак светва. Може да е надникнал и да е видял как броят парите, нахълтал е и… бам, бам, бам… адио.
— Ами шината? — попита Харди. Обяснението от нощта у Уиър не го удовлетворяваше.
— Може да са празнували. Може би си я е сложила за последен път, докато са броили парите, които им е донесла. — Погледна Харди и добави: — Казах „може би“.
— При това много пъти — отвърна Харди.
— Така е.
— А Хектор?
Глицки поклати глава.
— Това беше лов на риба в мътна вода. Хектор е прав. Джони обикаля доста, всички го познават.
— А Луис?
Влязоха в паркинга на болницата.
— Луис вероятно не е наясно какво знае, но ми се струва, че другото сериозно предположение е той. — Ейб дръпна ръчната спирачка и се обърна към Харди. — Бил е там, има мотив, имало е и оръжие. Опитният детектив се опитва да си спомни тези неща. Мотив, средство, възможност. Както е по учебника.
Въздухът над паркинга силно миришеше на разтопен асфалт.
— Тогава с какви глупости се занимаваме цял ден?
Ейб спря.
— Това не са глупости. Това се нарича покриване на тила. Уточняваме всичко. Разбираме къде е бил и какво е правил всеки по това време. Елиминираме разумните съмнения…
— Значи още смяташ, че е Бейкър?
— Смятам, че има сериозни основания да го подозирам. Ти би ли го освободил веднага?
— Не.
— Виждаш ли?
— Защото искаше да пипне мен. Това не означава, че е убил Ръсти.
— Знаеш ли какво?
— Какво?
— Ако искаш да си стриктен докрай, все още не знаем дали Ръсти е мъртъв.
Луис Бейкър се зачуди за миг дали е мъртъв. Ако беше, то със сигурност се намираше в ада.
През полуотворените си очи виждаше онзи човек и Харди, застанали край леглото, със скръстени ръце, вторачени в него. Някъде в тялото му забоботи къртеща се кашлица, полупотисната, сякаш щеше да разкъса дроба му — този, който куршумът вече бе разкъсал. Гърлото му гореше, а при най-малкото движение усещаше протритото място на шията си. Опита се да вдигне длан към лицето си, но разбра, че двете му ръце са завързани с ремъци за леглото.
— Луис, чуваш ли ме? — попита онзи.
Опита се да отвори очи малко повече. Върху тях имаше нещо като кора и усилието му се стори прекалено.
— Мисля, че е в безсъзнание.
— Луис — повтори онзи. Същият тих глас. Какво още щяха да правят с него? Не направиха ли всичко, което им дойде наум? Отново опита да отвори очи.
Стори му се, че се приближиха още повече — Харди крачка назад, онзи, със зловещия белег през устната, като самия дявол.
— Искаш ли малко вода?
Приближи чаша до устните му и я надигна.
— Бавно — каза.
Огън. Всичко там някъде вътре гореше. После още един удар, този път беше малко по-добре. Задържа водата в устата си, остави я да се изцеди в гърлото му. От гълтането, болката идваше от гълтането.