— Можеш ли да говориш?
Надигна се някакъв смях, но секна от болка, преди да се разрази. Опита се да тръсне глава.
— Но ме чуваш, нали?
Отвори и затвори очи. Онези искат да говорят през цялото време, но Луис нямаше какво да им каже. Искаше само да се махне, да се прибере на своя територия.
Друг звук, той пак отвори очи. Жена в бяло каза, че са му дали много успокоителни, било по-добре да дойдат утре.
Може би стоеше при него през цялото време, от другата страна на леглото. Усети нещо хладно на челото — приятно. Бяла жена в бяло. Ръцете ѝ бяха приятни, като мека кърпа.
Онзи се дръпна назад.
— Има ли шансове?
— Ако няма усложнения, ще се оправи след няколко седмици. След ден-два ще може да говори нормално, не като сега.
— Ще трябва да почакаме.
Друг глас, после Харди:
— Може ли да говори изобщо? — Надигна се, погледна го над рамото на жената. — Трябва да каже само една-две думи.
После се приближи, както преди.
— Луис — каза, — не съм ти симпатичен, ти също не си ми симпатичен. Така или иначе, не смятам, че ти си убил Ръсти Ингреъм, чу ли ме?
Да, чу го. Това пък сега откъде дойде? Защо мислят това, когато той е в болницата? Откога си го мислят?
Отвори очи доколкото можа и го погледна. Поне не приличаше на дявола, на онзи.
— Ка… — опита се да отговори, но се задави.
— Иска вода — обади се сестрата. Наблюдаваше го.
Не, не, искаше да попита „какво“. Но преглътна водата.
Пак Харди:
— Каза ми, че Ръсти те е закарал до баржата си с кола, помниш ли?
Полуотворени очи. Помръдна — можеше да мине за кимване.
— Помниш ли какъв цвят беше колата, с която те закара?
До тези глупости ли опряха? Какви игри играеха тези розови задници?
Отвори очи. Всичко беше като в мъгла. Гърдите го боляха, гърлото пареше. Физиономията на Харди обаче изглеждаше фокусирана, надвесена над него.
Луис пое мъчително дъх. Да върви по дяволите. Нямаше какво да губи.
— Синя — отговори.
И пак се разкашля.
Онзи каза:
— Хайде, да вървим.
И си тръгнаха.
Възможно бе да се окаже и случайност…
За да достигнеш онова чисто съзерцание, като при дзен, би могъл да хвърляш стрелички или да седнеш с неколцина редовни клиенти в бара и да изпиеш четири ирландски уискита. Налети от Лин, после от Моузес, което значи, че всъщност са шест.
Когато Харди пристигна, в шест и половина, нещата още не бяха набрали скорост. Лин Лийш още не си беше тръгнала — работеше извънредно заради отпуската на Харди и той се бе видял принуден да изслуша няколко добронамерени, както се надяваше, укора заради начина си на живот, почивките, гоненето на личните интереси.
После, в два без седем дойде Моузес Макгуайър и заговори за нещо друго.
Двамата — близки приятели, съсобственици на бара — седнаха на малката масичка в задната част, до мишените. Харди се зае с първото ирландско, а Моузес, както винаги, взе единичен малц — „Маккалън“.
— Трябва ли да питам?
Харди отново си припомни как бе измъкнал Моузес, чиито крака бяха надупчени, от обстрела на виетнамците и как самият той бе получил парче олово в рамото, докато го правеше. Как Моузес го бе взел в бара си, когато напусна работа след смъртта на сина си.
— Не играя никакви игрички с нея, ако това имаш предвид.
— Ако смятах, че играеш, досега да съм ти счупил главата.
Моузес не се страхуваше от юмруци. Когато държиш ирландски бар, дори и да си доктор по философия, като него, поемаш цялата територия. Носът му, както обичаше да казва, трябвало да бъде наместван поне веднъж годишно — с нужда или без.
— Не знам. Нещо става. Струва ми се, че и тя не знае какво. Обаждала ли ти се е?
— Не. Аз ѝ се обадих. Ако не я чуя три-четири дни, започвам да се безпокоя.
Моузес се грижеше за сестра си, откакто тя бе навършила десет. Харди знаеше, че приятелят му се безпокои само за десет неща в цялата вселена и осем от тях бяха Франи.
— Какво ти каза тя?
— Че се криеш от известно време. — Моузес се наведе напред и опря лакти на малката масичка. — Не знам… нещо в тона ѝ…
Харди пресуши чашата си, реши, че тази нощ няма да е подчинена на чистия разум и махна на Лин да му донесе ново питие. Бръкна с пръст в него и го разбърка.
— Както и да е — продължи Моузес. — Научих всичко.
— Какво искаш да кажа?
— Не знам, Диз. Тя ми е като дете. Още ми е трудно да я възприема като възрастен човек, макар и да знам, че е. — Бръчките около и без това хлътналите му очи станаха още по-дълбоки. С вече прошарената си черна брада, Моузес напълно се покриваше с представата на Харди за Господ, преди да остарее. Сви рамене. — Безпокоя се, това е. Не искам да страда повече.