Чичо Слава изпадна в ужас. Разбира се, той пръв научи за това, защото имаше ключове и от апартамента на Игор в града, и от вилата му и можеше да влиза там по всяко време. И веднъж дойде точно когато Лера и Игор седяха в пълната с пяна вана.
— Абе ти да не си откачил? — дълго крещя чичо Слава. — Ами че тя е непълнолетна! Ще те съдят!
— Не се пали — лениво отвърна Игор, като повдигна огромна снежнобяла шапка от пяна и я нахлупи на главата на Лера, — сега законите са по-хуманни. На седемнайсет е, след шестнайсет вече не е малолетна и може да се чука с когото си ще. Разбира се, ако го прави доброволно. Доброволно го правиш, нали, коте?
Лера го гледаше с грейнали от щастие очи и примираше от възторг. Да, тя не е като всички. Я колко такива „всички“ са тръгнали по петите на Игор, дебнат го на всеки ъгъл, а той забеляза и доближи до себе си единствено нея.
Щастието й обаче беше безметежно само през първата седмица. Защото след десетина дни отново се появиха другите мадами. Освен това Игор ходеше на гастроли и какво си позволяваше там — тя можеше само да се досеща. Да не говорим, че и през ум не му минаваше да даде на Лера ключове от апартамента си и категорично й забраняваше да идва там без негово разрешение. Трябваше първо да му се обади и да попита може ли да отиде. И далеч невинаги чуваше в отговор заветното може.
Въпреки това тя го обичаше и му беше предана като куче. Гледаше го възторжено отдолу нагоре. Понасяше всичко. Всичко търпеше. Защото знаеше: другите мадами не се задържат при него повече от месец, а с нея Игор е вече цяла година. Значи тя не е като всички. Тя е нещо по-специално. И само това й беше достатъчно, за да бъде щастлива.
А после дойде бедата. И стана така, че само тя — Лера — можеше да помогне на Игор. Отначало й се стори, че всичко е много просто. Трябва само да попита дядо си и не просто да го попита, а да настоява той да й отговори. Но в следващия момент се оказа, че тя вече не може да разговаря с дядо си така, както й бе нужно. Между дядото и внучката бе израснала стена от отчуждение, която внучката сама старателно бе издигала и укрепвала всеки ден. Сега дядото не смееше и да гъкне, да не говорим за въпроси от типа: „Къде беше?“, „Къде отиваш?“ и „Как си с учението?“ Те едва ли разменяха по една-две думи на ден. Обикновено дядото плахо питаше:
— Лерочка, за вечеря картофи ли да ти изпържа или да сваря макарони?
На което Лера грубо отговаряше:
— Няма значение.
С това тяхното общуване се изчерпваше. Как сега да му зададе въпрос? Как да каже: „Дядо, кажи ми, моля ти се…“ Не, невъзможно. Тя никога няма да се обърне към него ласкаво и никога няма да каже „моля ти се“. Той е неин враг вовеки веков и издигнатата от Лера стена се крепи само на нейното мълчание, грубост и твърдост, а ако направи отстъпка и пробие дупка в тази стена, цялата конструкция много скоро ще рухне и омразният, отвратителен дядка окончателно ще й се качи на главата. Не, не и не!
И Лера реши да се обърне към своя ухажор Саша Барсуков, който от известно време се опитваше да я сваля. Саша все още учи, но е бъдещ оперативен работник, ще работи в криминалната милиция, още отсега има чин редник от милицията. Нищо, че е само във втори курс, сигурно вече са го научили на едно друго. Вярно, наложи се да легне с него, днес не се намират безкористни ухажори.
Но Саша Барсуков загина, така и без нищо да научи. Тя трябваше да предприеме нещо, да направи нещо, за да помогне на Игор. Но как?
Глава 3.
Настя Каменская отдавна не бе имала такова добро настроение. И интересното бе не толкова, че то беше добро, а че беше стабилно добро. Тоест не се разваляше през час и половина — два, а си оставаше добро ден след ден. Хем нямаше никакви особени причини за радост — просто душевното й състояние беше такова. Немалък принос за поддържането на жизнения й тонус имаше новият й колега — Павел Михайлович Дюжин.
Според представите на Настя Павел беше абсолютно неправилен човек, в смисъл че никак не приличаше на съществуващия в главата й образ на сериозен служител от кадровия апарат. Настя наричаше хора като Дюжин „обикновен като паметник“. Или „като курабия“. Още в първия ден от познанството им капитанът я попита:
— Слушай, вярно ли е, че баща ти преподава в катедрата по оперативно-издирвателна дейност?