— Но нали свещта пуши! — упорито възрази Павел. — Това не е случайно. Тя не бива да пуши. И пламъкът е неспокоен.
— Тук става течение.
— Не става течение — прозорецът е затворен, а вратата е заключена.
— Значи восъкът не е достатъчно чист.
— Но в другото помещение тя не пушеше и пламъкът й беше спокоен. Восъкът няма нищо общо. Не, само погледни, просто погледни какво става! И пука! Може би си злобна?
— Аз ли?
От изненада Настя се обърка и дори забрави, че смяташе да включи бързовара, за да направи кафе.
— Ти, ти. Може би самото помещение е нормално, а твоята злоба създава такова поле.
— Е, край, точка! — избухна тя. — До гуша ми дойде! Веднага угаси тази свещ и започваме да работим.
— Ама моля ти се…
Гласът на капитана изведнъж стана жален и много сериозен. Той стоеше пред нея, строен и стегнат в зелено-кафявата си униформа (защото беше капитан не от милицията, а от вътрешната служба), с тъжни очи и със свещ в ръката. Видът му беше абсолютно идиотски, но на Настя, кой знае защо, не й беше смешно. Сигурно от яд.
— Ти може да не вярваш, това си е твоя работа — тихо каза Дюжин. — Но ми позволи да направя това, което смятам за необходимо. Иначе няма да мога да работя в това помещение.
Неочаквано ядът й мина, дори — неизвестно защо — й дожаля за Павел.
— Добре, прави каквото щеш — махна с ръка Настя. — Само че тихо, без да ми пречиш.
Тя си наля голяма чаша кафе и се задълбочи в съставянето на работната програма, която смяташе до вечерта да докладва на Заточни. Дюжин излизаше някъде, връщаше се, обикаляше из стаята ту със свещта, ту с някакво шишенце, от което пръскаше вода по ъглите. Навън бързо се мръкваше и единствената фраза, която Настя произнесе през цялото време, беше:
— Запали лампата, ако обичаш.
Мина още известно време и най-сетне Дюжин възвести:
— Готово. Сега може да се живее. Виж колко спокоен е пламъкът. Свещта не пуши и не пука.
Настя вдигна глава и погледна свещта. Пламъкът наистина беше спокоен, приличаше на обърната капка. За това сигурно имаше някакво обяснение, но сега най-много я интересуваше работата, която й бе възложил Заточни. Тя не се сърдеше на капитана, но пък, кой знае защо, й се отщя да му обяснява смисъла на задачата. Може и да е прекрасен младеж, но, както се казва, добър човек не е професия.
— Вече минава пет — каза тя на Дюжин и отново се зарови в своите схеми, — хайде да започнем утре.
— Добре! — на драго сърце я подкрепи Павел и веднага си тръгна.
Вечерта, когато докладваше на Заточни програмата, тя все пак събра смелост и попита:
— Иван Алексеевич, сигурен ли сте, че Дюжин има ум в главата?
— Защо питате? Да не би да ви се видя глупав?
— Още не знам — призна Настя, — засега не съм проверявала съобразителността му. Но в главата му има страшно много бръмбари. Някакви полета, аура, свещи, светена вода… Днес търпях, но утре може и да избухна. Не се ли опасявате от това?
Заточни се усмихна, облегна се назад във фотьойла и с познатия лек жест потърка с пръсти слепоочията си.
— Ще трябва да търпите това и в бъдеще, Анастасия. Описаха ми Дюжин като умно момче, но ме предупредиха, че си има и особености.
— О, така значи!
— Не се тревожете, не е луд. Психиката му си е наред. Просто по природа е много чувствителен към разни полета — това ми обясниха лекарите. Защото аз се консултирах с тях, преди да го назнача. Има такива хора и те между другото никак не са малко. Просто твърде остро чувстват полетата. Нали сме чували, че е по-добре човек да спи в строго определено положение: с главата на север или на запад — вече не си спомням накъде. Повечето от нас спят прекрасно там, където си стои леглото, и не обръщат внимание на всичките тези тънкости. Но има и хора, които не могат да спят, ако положението на леглото е неправилно. С една дума, Анастасия, постарайте се да не обръщате внимание на странностите на нашия капитан. Вашата задача е да го научите на аналитична работа. Виж, ако се окаже, че той няма способности за това, тогава ще мислим какво да правим с него.
Не би могло да се каже, че това дори до известна степен успокои Настя. Лесно му е на Заточни да говори: не е луд човекът, а на останалото не обръщайте внимание. С това „останало“ ще трябва всеки ден да си има работа тя, а не генералът. И да търпи, и да се примирява. И най-важното — да не се ядосва и да не се дразни.