— Разбира се — кимна тя, най-сетне схванала за какво иска да я предупреди генералът. — Момчето учеше в Московския юридически институт при Министерството на вътрешните работи, там, където учи и вашият син. И тогава ние успяхме да установим, че той от самото начало, още преди да влезе в института, е бил завербуван от една криминална структура и изпратен в нашето ведомствено висше учебно заведение, за да има структурата собствени уши и очи в нашите милиционерски редици. Предполагате, че онзи случай може да не е единствен?
— Не мога да изключа подобна възможност. Като имаме предвид длъжността, която заемам, синът ми Максим може да се окаже примамлив обект за някои заинтересовани лица. И ако негов колега в един момент се оказва свързан с престъпници, аз не мога да си затварям очите и да смятам, че моето момче живее в кула от слонова кост и има абсолютно чисти и невинни помисли, докато всички останали учащи се в института тъпчат тленната земя. Навсякъде има достатъчно глупост, алчност, предателство и мръсотия, така че човек не може да разчита, че те няма да докоснат неговите близки. Всички сме равни, едно е небето над нас. Имате ли въпроси към мен?
— Имам. Аз вече не съм оперативен работник, нямам пълномощия да се занимавам с този случай. Как ще излезем от това положение?
— Вие няма да се занимавате с разкриването на убийството на Барсуков. Ще анализирате материалите с цел да разкриете евентуални връзки между студенти от института и криминални структури. Впрочем може да става дума не само за студенти, но и за служители. Преподаватели, курсови офицери, кадровици и така нататък. И не само в този институт, но и в други висши учебни заведения при Министерството на вътрешните работи, те са много.
Настя се намръщи. Лесно е да се каже: ще правите еди-какво си и еди-какво си, а други ще правят нещо друго. Как могат да се разделят дейностите? Ако убийството на редника от милицията Александър Барсуков е свързано с проникване на мафията в института, не може да се прокара граница между интересите на различните служби. Следователите и оперативните работници бързо ще поставят на мястото й някаква си там Каменская, която си пъха носа в чужди работи и глупаво се вре в краката им. Заточни би трябвало да разбира това, а не да й поставя задачата с такава лекота, сякаш я изпраща до павилиона за цигари.
Киселата й физиономия не убегна на Иван Алексеевич, който за пръв път тази сутрин внезапно разцъфна в своята прочута усмивка, при която очите му се превръщаха в две малки слънчица и огряваха събеседника с неочаквана топлина, на която почти никой не можеше да се съпротивлява.
— Като компенсация мога да ви съобщя една приятна новина. Следствието по делото за убийството на Барсуков е възложено на вашия познат — Олшански, а оперативни работници ще бъдат вашите бивши колеги. Надявам се, че с тях ще можете да се разберете.
Е, помисли си Настя, това вече е съвсем друга работа. С Костя Олшански няма да имам проблеми, ако не нарушавам правилата на играта, а бившите ми колеги изобщо няма да се противят.
Тя взе от бюрото папките и вече беше отворила вратата на кабинета, канейки се да излезе, когато я спря присмехулният глас на Заточни:
— Ами Максим?
— Какво Максим? — недоумяващо се извърна тя.
— Не искате ли да поговорите с него?
— Искам. Но не ми е удобно да ви моля за това. Навярно вече доста са го изтормозили на „Петровка“. А самият вие помолихте да бъда внимателна…
Истината е, че Иван Алексеевич се разсмя, но на Настя й се стори, че смехът му не е много весел.
— Анастасия, познавам ви достатъчно отдавна, за да знам, че никога не ви е неудобно, ако става дума за работа. Хайде, не ме баламосвайте. Кога ще ви е нужен Максим?
— Искам първо да прегледам материалите — предпазливо отговори тя.
— Добре. Той е на лекции втора смяна, от дванайсет до седем. В осем вечерта ще бъде тук.
Настя тръгна към кабинета си, като едва удържаше папките, които току се изплъзваха от ръцете й, и с учудване си мислеше защо ли толкова спокойно позволява на Заточни да се разпорежда с времето й. Той вече е решил, че разговорът й с Максим трябва да се състои довечера в осем часа и това не подлежи на никакво обсъждане. Не я попита какви са плановете й, какво смята да прави и изобщо ще бъде ли все още в службата довечера в осем. Просто го е решил — и толкоз! Гордеев не беше такъв. Какво да се прави — всеки началник си има стил. А Иван Алексеевич Заточни изобщо притежаваше някаква неразбираема власт над нея. Настя можеше да му се сърди, да се ядосва, дори понякога да го мрази, но не можеше да се съпротивлява на неговото обаяние и да му откаже каквото и да било.