Тя подреди папките на бюрото в своя кабинет, довърши прекъснатата работа по приготвянето на кафето и седна пред документите с чаша в ръка. В наказателното дело за убийството на съпрузите Немчинови през 1987 година нямаше нищо сложно. Типично битово убийство — като хиляди други. Пиянствали заедно на вилата, избухнал скандал и Немчинов старши в пияно състояние застрелял с ловджийска пушка сина си и снаха си. Уплашен от стореното и в желанието си да скрие следите, подпалил къщата и се завтекъл към гарата, за да хване влака и да се прибере в града. Вероятно влаковете са се движели рядко, така че трябвало дълго да чака на перона. През това време съседите, които чули изстрелите и видели, че от къщата излиза пушек, извикали милиция и Василий Петрович Немчинов, роден през 1931 година, бил задържан на същия този перон, където търпеливо чакал влака за Москва. Веднага се признал за виновен и в хода на следствието и съдебното разследване нито веднъж не променил показанията си. Бил осъден по член 102 за предумишлено убийство с утежняващи вината обстоятелства (убийство на две и повече лица) на дванайсет години лишаване от свобода в затвор със строг режим, след девет години излязъл предсрочно, тъй като „с честен и добросъвестен труд и спазване на правилата за вътрешния ред доказал своето поправяне“. Всъщност това беше всичко.
В наказателното дело нямаше нищо интересно, но нещо се стори на Настя смътно… не, не познато, а някак нелепо… Може би именно заради простотата, от която тя отдавна беше отвикнала, тази малка несвързаност просто изпъкваше в материалите и се набиваше в очи. Но в какво се състоеше тя? И къде се намираше? На коя страница? Нищо, само някакво вътрешно усещане.
Знаеше, че в такива случаи трябва да се поразсее, да се заеме с нещо друго, а после отново да прочете делото. Какво пък, нека видим сега личното досие на осъдения В. П. Немчинов. Докато се намирал в следствения изолатор, набил съкилийник. Това е лошо. Но после се изяснило, че този многократно осъждан съкилийник издевателствал и тормозел някакво двайсетгодишно хилаво и крехко момче, така че, честно казано, си бил заслужил боя от страна на Немчинов. Това вече е добре. Всъщност по закон не е редно да се държат в една килия закоравели престъпници и неосъждани лица, но кой ли спазва тези правила! Слагат ги там, където има място. Много изолатори са в бедствено положение, зданията не са ремонтирани отдавна, килиите са в аварийно състояние, таваните текат, канализацията не работи, на никого не му е до глезотии. Тоест — до закона.
Така, какво друго? През периода на излежаване на наказанието той се е проявил само положително. Досието е пълно с благодарности за преизпълнение на нормите… Обаче не, през шестата година Василий Петрович е лежал в наказателния изолатор, цели трийсет денонощия си е спечелил. И за какво? Ами пак за същото, набил затворник. А ето и обяснението на самия Немчинов: „Признавам, че днес следобед в цех № 2 набих осъдения Фиалков. Фиалков системно унижаваше наскоро постъпилия осъден Греков, отнемаше му хранителни продукти, употребяваше физическо насилие и го заплашваше с принудителен хомосексуален контакт. Осъденият Греков е физически зле развит и не може да се защити сам. Признавам вината си. Осъден В. П. Немчинов, член 102, присъда 12 години“.
Много любопитен документ. Мотивът е същият — защита на по-слаб човек, който не може да се защити сам. Стилът обаче! Абсолютното болшинство осъдени биха написали: „гепеше му дажбата и заплашваше да му го начука“. Но Василий Петрович е написал обяснението си на нормален руски език без жаргонни изрази и без нито една граматическа грешка. Какво значи това? Поза ли е? Или наистина през петте години зад решетките не се е заразил със специфичната субкултура на затворниците?
Някак странно е всичко това. Не е съвсем обикновен дядка този Немчинов. От една страна, пиянски скандал и убийство на син и снаха, от друга — употреба на сила в защита на слабите, а, от трета — добросъвестен труд и грамотна писмена реч. Такъв тип може да се окаже много умен и опасен. Може би наистина през деветте години в затвора е завързал солидни връзки с престъпния свят, а сега, намирайки се на свобода, въвлича в мрежите си млади милиционери като Саша Барсуков?
Докато работеше, времето летеше неусетно и когато Настя затвори втората папка, оказа се, че е почти четири часът. Добре ще е да хапне нещо, но какво? И къде? На „Петровка“ поне имаше стол и бюфетът работеше денонощно, а в тази къща още няма нищо, освен служебни кабинети. Служителите или си носят сандвичи от къщи, или ходят в близкото ресторантче. Разбира се, в ресторантчето хранят вкусно и на напълно разумна цена, но нали дотам трябва да се върви. А преди това и да се облечеш… Колкото неуморна беше Анастасия Каменская в работата си, ако можеше да я върши, без да става от бюрото, толкова мързелива беше тя, когато ставаше дума и за най-прости физически усилия. По-лесно й беше да стои гладна, отколкото да си обува ботушите, да облича дебелото яке, да слиза по стълбите и да шляпа по хлъзгавия тротоар цели триста метра до мястото, където се сервираше храна. И ако можеше да разчита, че ще успее да си тръгне от работа в шест вечерта, тя естествено щеше да предпочете да погладува и да потърпи до вкъщи, но тъй като вече беше ясно, че не би могла да си тръгне оттук преди девет, налагаше се да направи нужното усилие и да излезе. Защо ли, глупава жена такава, сутринта не си взе сандвичи? Хем се канеше, много добре си спомни това, а и съпругът й няколко пъти й го напомни, дори извади от хладилника кашкавал и шунка. А тя за пореден път се поддаде на мързела си.