Горестно въздишайки, Настя обу ботушите си, омота врата си с дълъг топъл шал, закопча си якето, слезе от третия етаж и излезе на улицата. Белите й дробове моментално се напълниха със свеж мразовит въздух, от ослепителното слънце в очите й бликнаха сълзи. Тази година зимата се държеше правилно, в строго съответствие с календара. До края на ноември беше студена влажна есен, а вечерта на първи декември дойде истинската зима. Днес, на втори декември, по улиците искреше снегът и грееше слънцето. Ако не беше и така хлъзгаво по тротоарите, животът би могъл да се стори на майора от милицията Анастасия Каменская повече от удовлетворителен.
Като пристъпваше внимателно, за да не се подхлъзне, тя бавно стигна до ресторантчето със странното име „Жажда“, което би подхождало повече на пивница от далечните съветски времена. Вече хванала дръжката на вратата, Настя внезапно реши друго, измина още няколко метра до станцията на метрото „Красноселская“, купи едно списание и пакет цигари и едва тогава се върна в „Жажда“. Докато чакаше сервитьорът да постави на масата пред нея зеленчуковата салата и чинията със солидна порция пържени картофи, тя отвори списанието и се зачете в статия за прелестите на зимното пързаляне със ски в Алпите. За нея това беше все едно да чете за живота на Марс, защото никога не бе карала ски, никога не бе мислила да ходи на Алпите, а звучните названия на различните марки скиекипировки не й говореха абсолютно нищо. За сметка на това подобно четене не будеше у нея никакви мисли, тъй като не предизвикваше никакви асоциации, и й даваше възможност просто да се абстрахира от всичко и да подрежда буквичките напосоки една до друга. Беше забелязала, че през това време „мозъкът й се промива“, след което тя често успяваше да види стария проблем от нова гледна точка.
Почти беше дояла картофите и бе дочела статията, когато пред нея на масата се появи нова чиния — с шишчета. Недоволно вдигна очи, успя мислено да наругае глупаците, които имат нахалството да сядат на заети маси при наличието на безброй свободни места, но веднага радостно се усмихна. Пред нея, с весело засмяна физиономия, седеше Юра Коротков.
— Как ме откри?
— Е, толкова ли е сложно! — възкликна той и тутакси отмъкна от чинията й няколко картофчета. — Влизам във вашата сграда, побутвам вратата, убеждавам се, че е заключена, отивам при Иван и питам къде си. По-нататък всичко е ясно. Вече петнайсет минути седя на съседната маса и чакам най-сетне да ме забележиш. Но както е известно, човек не може да дочака от теб внимание към околните. Картофките им обаче си ги бива, и аз трябва да си взема една порция.
— Искаш ли? — Настя побутна чинията си към него. — Вземи си, на мен ми дойде много, явно съм се полакомила излишно.
Коротков отмести чинията обратно към Настя и поклати глава.
— Яж, мършава жено, човек не може да те погледне, без да му се доплаче.
— Не е вярно — възрази тя, — откак се преместих при Иван, съм наддала два килограма.
— Защо, спокоен ли е животът ти?
— Ами… общо взето — да, ако го сравняваме с живота ми на „Петровка“.
— Да не би да скучаеш?
— Не знам, Юрик — честно си призна тя. — И да, и не. Не мога да свикна, че всичко край мен е друго, и хората са други, и вас ви няма наоколо. Но работата е интересна, аз я обичам и умея да я върша, а най-важното — не я върша нелегално, както беше при Колобок, а официално, за нея ми плащат и никой не ме гледа накриво. Разбира се, морално така ми е по-леко.