С леля Зина тя живя през всичките девет години, докато се върна дядо й. На следващия ден след завръщането му лелята си замина на село. И през ум не й минаваше да остане под един покрив с убиец. Преди да тръгне, предложи на Лера да замине с нея, по-далеч от дядо си, но момичето и този път отказа.
— Как не те е страх да живееш с него? — вайкаше се леля Зина. — Та това е страшен човек, не пожали собствения си син, остави те сираче.
— Моят дом е тук — твърдо отговаряше Лера. — Няма да го напусна. А ако дядо започне много-много да си позволява, пак ще го вкарам в затвора и окото ми няма да мигне.
Дядото обаче нищо не си позволяваше. Отначало Лера го наблюдаваше постоянно, дебнеше го за признаци на „неправилно поведение“, грубост, склонност към насилие, пиянство или нещо подобно. С какво удоволствие би отишла при кварталния, за да се оплаче… Между другото кварталният на техния микрорайон беше свестен човек, живееше в техния блок и Лера отдавна го познаваше. Щом дядо й се прибра, той веднага я предупреди: „Ако има нещо, идвай право при мен“. Но нямаше нищо. Дядото изобщо не пиеше, не й повишаваше тон, беше учтив, кротък, прибран, започна работа като портиер на две места едновременно, работеше по график „денонощие работи, две почива“, а припечелваше и от други места, с една дума внасяше, макар и немного, пари вкъщи, но това слабо интересуваше Лера. Сумите от авторските права за песните на баща й капеха редовно — именно с тях тя и леля й Зина бяха живели девет години. И в бъдеще щеше да живее без парите на дядо си. Той имаше право да живее тук — апартаментът беше негов, беше купен с негови пари отдавна, още преди Лера да се роди. Но това беше чисто материално право. Виж, колкото до моралното право да живее заедно с внучката си, която с пиянската си постъпка бе оставил сираче — тук нещата не бяха толкова прости.
Лера Немчинова беше напълно сигурна, че дядо й няма морално право не само да живее с нея, но и изобщо да живее. Ако беше човек на честта, смяташе момичето, отдавна трябваше да е умрял. Такива като него не бива да съществуват на земята. Но щом тъпият, отвратителен дядо не разбира това и продължава да й трови живота с присъствието си, трябва да го накара да разбере. Трябва постоянно да изпитва вина за онова, което вече е сторил, и неудобство, задето продължава да живее близо до нея.
Лера не отиде на погребението на Саша Барсуков. И то не защото беше смазана от мъка. Просто не искаше и не го смяташе за нужно. Че се измъчваше — измъчваше се, но по съвсем друг повод. А Сашка — какъв й беше той? Гадже, ухажор — нищо повече. Така де, в края на краищата не й беше годеник! Само дядо й с неговите старовремски разбирания може да смята, че щом едно момче я изпраща, отбива се за чаша чай и й носи цветя, значи тя непременно трябва да се омъжи за него. Лера не мислеше така, нещо повече — тя, както и повечето съвременни момичета, не смяташе дори интимната близост като повод за сериозни отношения. И фактът, че тя редовно, когато го нямаше дядо й, си лягаше със Саша Барсуков, ни най-малко не означаваше, че би било редно все пак да присъства на погребението на момчето, за да си вземе последно сбогом с него. За щастие дядо й не знаеше докъде са стигнали отношенията им, но самият процес на ухажването за него беше достатъчен, за да посмее да направи забележка на внучка си.
— Кога е погребението? — попита той, щом се прибра от 24-часовата си смяна в десет сутринта.
— Днес — спокойно отговори Лера.
— В колко часа?
— Вече е започнало — равнодушно тръсна тя.
— Ами ти? Защо си вкъщи?
— Няма да отида. Няма какво да правя там.
— Лерочка, но нали той ти беше приятел, близък приятел! Как можеш?
— Млъкни! — студено реагира момичето. — Точно ти ли ще ми даваш акъл! Хайде де, заговори образецът на морал и нравственост.