— Чуйте, Богат Ай, не мога да ви съобщя истинското си име, наричайте ме капитан Кид. Каква е тази брада на лицето ви?
— Никога ли не сте виждали асиметрична брада?
— Не, хвала на Прашните демони! Май сте избръснали цялата си коса надолу от пътя и всичко, което е расло по лицето ви отляво на това, дето е като жалка еспаньолка. Така ли е?
— Точно така.
— Е, вероятно сте го направили с някаква цел.
— Не ми се подигравайте, капитан Кид.
— Стана ми ясно. Те са на мода в Чудностран, нали?
Доктор Ман непроизволно заприказва по-малко уклончиво.
— Само сред онези, които искат да похарчат време и сили, за да я поддържат. — Със същото несъзнателно задоволство засука намазания с восък кичур вдясно от брадата си. Това беше единственият прав кичур на лицето му, и то на едно от светлите петна — останалата част от късо подстриганата му брада се къдреше. Ман се гордееше с брадата си.
— Както ми изглежда, не си струва труда — изтъкна джинксианецът. — Според мен това доказва, че вие сте от класата на безделниците. Какво правите на Мира от Кит-Т?
— Проучвам един въпрос относно Робовладелската империя.
— Значи сте геолог?
— Не, ксенобиолог.
— Не разбирам.
— Какво знаете за Робовладелците?
— Не много. Живеели са навсякъде из тази част на Галактиката. В един прекрасен ден поробените раси решили, че им стига толкова, и започнала война. Когато тя завършила, нямало нито един оцелял.
— Знаете твърде малко. Един и половина милиарда години, капитане, са много дълго време. Робовладелците са оставили само два вида доказателства за съществуването си. Първо, стазис-боксовете и тяхното съдържание — главно оръжие, но и тук-таме записки. И, второ, растенията и животните, селекционирани за нуждите на Робовладелците от техните роби тнуктипи, които са владеели биоинженерията.
— Това го знам! У нас на Джинкс от двете страни на океана има развейпраховци.
— Развейпраховците са животни за храна, те са специален случай, не са способни да мутират — хромозомите им са дебели колкото пръста ви и са твърде големи, за да им подейства радиацията. А всички останали произведения на тнуктипските инженери толкова са мутирали, че е почти невъзможно да ги познаеш. Почти. Защото през последните дванадесет години аз търся и откривам оцелели видове.
— Май не е твърде приятен начин да си прекарваш живота, Богат Ай. На тази планета има ли животни на Робовладелците?
— Животни няма, има растения. Бяхте ли вече отвън?
— Още не.
— Тогава елате да ви покажа.
Корабът беше огромен. Изглежда нямаше жилищен купол, така че цялата система за поддържане на живота вероятно се намираше в металните му стени. Ман вървеше пред джинксианеца по дългия небоядисан коридор към люка. Изчакаха налягането вътре да спадне и слязоха с ескалатора на земята. Все още не се опитваше да избяга, макар че вече съвсем се беше оправил. Джинксианецът се държеше любезно, но беше нащрек, с ръка на лазерния излъчвател на колана му. През цялото време наоколо имаше хора; бяха му взели летящия пояс. Ричард Ман не беше Дон Кихот.
Светът наоколо беше червен, много червен. Те стояха на прашната равнина, из която тук-там стърчаха странни храсти с жълти листа. Вятърът гонеше кълба, подобни на тръна ветрогон, които при вглеждане се оказваха върховете на същите тези храсти. Не се виждаха никакви други форми на живот. Голямата Мира залязваше зад хоризонта като мътен огнен полукръгъл облак, вече толкова потъмнял, че можеше да гледаш в него, без да присвиваш очи. На фона на кървавия диск на червения гигант се извисяваха острите силуети на три стройни, невероятно високи пилона, свръхестествено прави и правилни, с ярки петна от жълта растителност около основите. Членовете на екипажа на джинксианеца ходеха, тичаха или летяха наоколо — някои играеха някакъв импровизиран вариант на бейзбола, други работеха, а трети просто се радваха на живота. Други джинксианци нямаше, както и никого, който да напомня по строеж на произхождащия от „лека“ планета Ман. Докторът забеляза, че бяха отрязали няколко храста, използвайки тънките остриета на универсалните ножове.
— Това са — каза Ман.
— Храстите?
— Да. Някога са били тнуктипски фазови дървета. Не знаем на какво са приличали първоначално, но древните записи казват, че Робовладелците престанали да ги използват няколко десетки години преди въстанието. Мога ли да ви попитам какво правят тези хора в моя кораб?
— Нищо няма да ви откраднат, Богат Ай. Изпратих ги да вземат някои детайли от двигателя и от системата за свръзка.
Жилищният купол на „Изследовател“, излизащ от разтварящите се крила на носа на кораба, бе по-голям от него самия. Напълно изолиран от околната среда, непроницаем за всякакви съставки на атмосферата, направен от плат и поддържан от въздушно налягане в издуто състояние, той беше стандартен за всички предназначени за живеене модели на космическия транспорт. Сега вътре се мержелееха човешки сенки, движещи се и проникващи между крилата вътре в кораба.