— Охо!
— Тогава се насочихме към най-близката двойна звезда. Това не беше моя идея, а на Херми Престън. Дойде му на ум, че бихме могли да се скрием в най-близкия облак прах в троянската точка. Каквото и да използваха кукловодите, едва ли щяха да ни открият в обикновеното пространство. — Капитан Кид на две жадни глътки пресуши напитката. Смачка чашата, проследи изчезването й и набра друга. — Най-близката двойна звезда се оказа Мира от Кит-Т. Не очаквахме да открием в троянската точка планета, но тъй като тя се оказа там, решихме да се възползваме от нея.
— И ето че сте тук.
— Да.
— По-добре да бяхте избягали, щом сте намерили начин да скриете кораба.
— Първо трябва да разберем що за птица сте вие, Богат Ай. Утре ще потопим „Господарят на куклите“ в океана. Вече отделихме термоядрения двигател. Подемниците работят на батерии и ченгетата не могат да ги засекат.
— Отлично. Е, да речем, за милиард стара…
— Не, не, Богат Ай. Няма да ви кажа къде се намира планетата на кукловодите. Дори не мислете за това. Ще дойдете ли с нас до огъня?
Ман трепереше от напрежение. Защо фазовите дървета издържаха толкова дълго? Бързо прекарвайки през ума си различни варианти, той попита:
— Вашият кухненски автомат не е ли по-лош от моя?
— Май е по-лош. И какво от това?
— Позволете ми да поканя вашата група на вечеря, капитан Кид.
Капитанът с насмешка поклати глава.
— Няма да е лошо, Богат Ай, но аз не мога да се оправя в уредите на кухнята ви и по-добре да не ви изкушавам. Ами ако по невнимание сложите нещо…
БУМ!
Стената на жилищния купол се огъна навън и с пукане се върна обратно. Капитан Кид изруга и се спусна към люка. Ман остана да седи неподвижно, надявайки се въпреки всяка логика джинксианецът да забрави за него.
БУМ! БУМ! Около огъня се извиха пламъци. Капитан Кид удари копчето и непрозрачната вътрешна врата се затвори след него. Ман скочи и побягна.
БУМ! Ударната вълна огъна тъпанчетата му. Куполът затрепера. Вероятно горящите цепеници летяха на всички страни. Шлюзът се отвори — беше празен. Къде ли е отишъл джинксианецът? Външната врата също не е прозрачна. Добре де, това действа и на двете страни.
БУМ!
Ман порови в шкафчето в шлюза, разхвърляйки детайлите на скафандра, за да намери летящия си пояс. Нямаше го. Сети се, че беше с него, когато го хванаха; взели са го.
Застена — от гърлото на културния чудностранец излезе мъчителен, странен звук. Трябва да си върне спасителния пояс.
БУМБУМБУМ. В далечината някой зави.
Ман навлече горната част на скафандъра. Той беше твърд, брониран и вакуумизиран, в гръбната му част беше монтирано подемно моторче. Изгуби още секунда, за да завинти шлема си, и натисна копчето. Безполезно е да търси оръжие — взели са му дори джобното ножче.
Джинксианецът би могъл да го чака отвън. Вероятно вече е разбрал истината.
Вратата се отвори… Лесно забеляза капитан Кид — безформена тичаща сянка и бесен боботещ глас: „Лягайте, тъпаци! Това е нападение!“ Не се е досетил. Би трябвало да знае, че полицията на Нашето достижение използва станери.
Ман включи моторчето в скафандъра на пълна мощност.
Подемната сила го удари подмишниците. Стандартните две g накараха кръвта му да отиде в краката, понасяйки го нагоре с ускорение, четири пъти по-голямо от гравитацията на Чудностран. Долу експлодира стволът на последното фазово дърво. Нещо го заклати назад-напред, сетне стана тъмно и тихо.
Той установи посоката така, че да се плъзга почти право напред. Под него се носеше тъмната земя. Ман летеше на североизток. Никой не го преследваше. Засега.
Хората на капитан Кид сигурно са убити, ранени или поне замаяни, след като огънят изригна право в лицата им. Джинксианецът вероятно ще се спусне да го преследва, но не можеше да го настигне. Общо взето, всички подемници си приличат, а Ман е по-лек от капитана.
Докторът летеше на североизток ниско над земята, защото знаеше, че единствените високи елементи от ландшафта, в които би могъл да се блъсне, са пилоните на запад. Когато престана да вижда светлините на кораба, зави на юг, като се задържаше на предишната височина. Все още никой не го преследваше. Радваше се, че си взе шлема — очите му бяха защитени от вятъра.
Събуди се от синия изгрев. Небето беше тъмно-тъмносиньо, светлината наоколо бе слаба, подобно на лунната. Малката Мира висеше между два планински върха като болезнено ярка точка, колкото върха на топлийка; толкова ярка, че можеше да прогори дупчица в окото на човек. Ман развинти шлема и си сложи розовите очила. Стана още по-тъмно.