— Тогава би трябвало да знаеш, че Райт, Кътбърт и директорката за връзки с обществеността вероятно са някъде горе на четвъртия етаж. Това е единственият друг изход, към който води това стълбище.
„Какви ги приказваш? Не ги ли взехте със себе си?“
— Не пожелаха да тръгнат с нас. Райт реши на своя глава. Другите двама тръгнаха с него.
„Значи са имали повече мозък от вас. Кметът добре ли е? Дай ми да говоря с него.“
Д’Агоста подаде радиостанцията.
„Добре ли сте, сър?“ — притеснено попита Кофи.
— В сигурните ръце на лейтенанта сме.
„Категорично смятам, че трябва да се върнете в Небесната зала и да изчакате помощ. Изпращаме спецекип да ви спаси.“
— Напълно се доверявам на лейтенант Д’Агоста. Както би трябвало да постъпите и вие.
„Да, разбира се, сър. Бъдете сигурен, че ще ви измъкна невредим оттам, сър.“
— Кофи!
„Сър?“
— Тук има четирийсетина души освен мен. Не го забравяйте.
„Но аз само искам да ви уверя, сър, че полагаме изключителни…“
— Кофи! Мисля, че не ме разбрахте. Животът на всеки човек тук заслужава всички ваши усилия.
„Да, сър.“
Кметът върна радиостанцията на Д’Агоста.
— Аз ли греша, или този Кофи е пълен идиот? — измърмори той.
Д’Агоста напъха радиото в калъфа и продължи надолу по коридора. Скоро спря и насочи лъча на фенерчето към изпречилото се в мрака пред тях препятствие. Беше затворена метална врата. Мазната вода изтичаше през скарата в долната й част. Той се приближи. Приличаше на вратата в края на стълбището: дебела, двойно облицована, осеяна с ръждиви нитове. Беше заключена със стар зеленясал меден катинар, закачен върху дебела халка. Д’Агоста сграбчи халката и дръпна, но тя не помръдна.
— Пендергаст? — обади се Д’Агоста.
„Чувам те.“
— Подминахме първото разклонение, но стигнахме до заключена метална врата.
„Заключена врата? Между първото и второто разклонение?“
— Да.
„И завихте по десния коридор?“
— Да.
„Един момент.“
Чу се някакво шумолене.
„Винсент, върнете се до разклонението и тръгнете по левия тунел. Побързай.“
Д’Агоста се обърна.
— Бейли! Връщаме се до предното разклонение. Всички да тръгват. С бърза крачка!
Всички се обърнаха уморено и зашляпаха с мърморене през мастиленочерната вода.
— Чакайте! — чу се гласът на Бейли отпред. — За Бога, лейтенант, подушваш ли това?
— Не — отговори Д’Агоста и добави наум „Мамка му!“, щом долови смрадливото зловоние. — Бейли, ще се наложи да се посбием! Идвам напред. Стреляй по кучия син!
Кътбърт беше седнал пред работната маса и почукваше разсеяно по ожуления й плот с гумичката на един молив. Райт седеше неподвижен в далечния край на масата, отпуснал глава върху ръцете си. Рикман се беше надигнала на пръсти пред едно прозорче и насочваше лъча на фенерчето през решетката от външната страна на стъклото, като включваше и изключваше светлината.
Кратък проблясък очерта стройния й силует, след което се чу тътен на гръмотевица.
— Вали като из ведро — каза тя. — Не виждам нищичко.
— И теб никой не те вижда — с отпаднал глас измърмори Кътбърт. — Само изтощаваш батерията. Може да ни потрябва по-късно.
Рикман въздъхна шумно и изключи фенерчето. Помещението отново потъна в мрак.
— Чудя се какво е направил с трупа на Монтегю — обади се глухо Райт. — Изял ли го е?
Смехът му разцепи тъмнината.
Кътбърт продължи да почуква с молива.
— Изял го е! С малко къри и ориз може би! Пилаф Монтегю!
Райт отново се изкикоти.
Кътбърт се изправи, посегна към директора и измъкна магнума от колана му. Преброи патроните и го пъхна под своя колан.
— Върни ми го веднага! — настоя Райт.
Кътбърт не каза нищо.
— Ти си грубиян, Ян. Винаги си бил грубиян, ограничен завистлив грубиян. Първото, което ще направя в понеделник сутрин, е да те уволня. Всъщност вече си уволнен. — Райт се надигна неуверено. — Чуваш ли ме, уволнен си?
Кътбърт се беше изправил пред централната врата на лабораторията и се ослушваше напрегнато.
— Какво, има? — попита тревожно Рикман.
Кътбърт рязко вдигна ръка.
Тишина.
Най-после той се извърна от вратата.
— Стори ми се, че чух нещо. — Погледна към Рикман. — Лавиния? Би ли дошла за момент?
— Какво има?
Кътбърт я дръпна настрана.
— Подай ми фенерчето — каза той. — Сега слушай. Не искам да те тревожа, но ако се случи нещо…
— Какво искаш да кажеш? — прекъсна го тя почти шепнешком.
— Онова, което уби всички тези хора, все още е на свобода. Не съм уверен, че сме в безопасност.
— А вратата! Уинстън каза, че е дебела пет сантиметра.