Кофи яростно удари бутона на радиостанцията.
Командирът слезе от последното стъпало и се огледа внимателно, преди да даде знак на екипите да го последват. Мрачните силуети закрачиха един след друг, вдигнали газовите маски над челата си. Тъмните им униформи се сливаха с околния мрак. Оръжията на всички бяха с натъкнати ножове. Най-отзад нисък набит полицай носеше 40-милиметров гранатомет, обемисто оръжие, което приличаше на бременен автомат.
— Достигнахме четвъртия етаж — предаде командирът. — Включваме инфрачервен прожектор. Точно пред нас е Залата на дребните маймуни.
Инструкторът подаде указания:
„Продължете на юг през залата и след тринайсет метра завийте на запад — след още седем метра ще стигнете до врата.“
Командирът извади малка черна кутия от колана си и натисна един бутон. Рубинен лазерен лъч с дебелина на молив прониза мрака. Зашари наоколо с лъча, докато на екранчето се появи необходимото разстояние. Придвижи се напред, после повтори процедурата, насочвайки лазерния лъч към западната стена.
— Червен до Дъгаут. Виждам врата.
„Добре. Продължавайте.“
Командирът се приближи до вратата и подаде знак на останалите да го последват.
— Вратата е заключена. Поставяме взрив.
Няколко души светкавично прикрепиха две пластмасови устройства към бравата и отстъпиха назад, размотавайки кабел.
— Взривът е поставен.
Чу се глух тътен и вратата зейна отворена.
„Люкът би трябвало да е точно пред вас в средата на помещението“ — насочи го инструкторът.
Хората от екипа отместиха няколко кулиси и люкът се показа. Командирът отключи закопчалките, хвана желязната халка и повдигна капака. Облъхна го спарен въздух. Той се наведе напред. В Небесната зала отдолу цареше абсолютно спокойствие.
— Намерихме отвора — докладва командирът. — Всичко изглежда нормално.
„Добре — чу се гласът на Кофи. — Заключете всички входове на залата. Медицинският екип да евакуира ранените. Бързо.“
— Прието, Дъгаут.
След това заговори инструкторът:
„Разбийте горния пласт на мазилката в центъра на северната стена. Зад него ще откриете дебела греда, за която да завържете въжетата.“
— Разбрано.
„Внимавайте. Височината е двайсет метра.“
Командирът и хората му разбиха мазилката, прикрепиха две вериги към гредата, закачиха карабини, скрипец и такелаж. Един от екипа закачи въжена стълба за едната верига и я пусна през отвора.
Командирът се приведе още веднъж и насочи лъча на мощния си прожектор към тънещата в мрак зала.
— Тук Червен. Долу виждам няколко трупа — докладва той.
„Някаква следа от съществото?“ — попита Кофи.
— Никаква. Струва ми се, че труповете са десетина-дванайсет, а може и повече. Въжената стълба е спусната.
„Какво още чакате?“
Командирът се обърна към медицинския екип.
— Ще подадем сигнал, когато сме готови. Започнете да спускате сглобяемите носилки. Ще ги измъкваме един по един.
Той хвана въжената стълба и се заспуска надолу, олюлявайки се над ширналото се празно пространство. И останалите се спуснаха бързо един след друг. Двама се дръпнаха встрани, за да осигурят прикритие със стрелба при необходимост, а други двама поставиха триножници със закачени върху тях халогенни лампи, които свързаха със спуснатите с въжета преносими генератори. Много скоро централната част на залата грейна от светлина.
— Блокирайте всички входове и изходи! — извика командирът. — Медицинският екип да се спусне!
„Докладвай!“ — изкрещя Кофи по радиостанцията.
— Блокирахме всички врати към залата. Няма никаква следа от животно. Медицинският екип в момента се спуска.
„Добре. Трябва да откриете и да убиете съществото и да установите местонахождението на групата на кмета. Предполагаме, че са се спуснали по стълбището през служебната зона.“
— Прието, Дъгаут — отговори командирът.
Щом изключи радиостанцията, той чу глух изстрел.
— Червен до Дъгаут. Току-що чухме изстрел от пистолет. Като че ли стреляха някъде над нас.
„Проследете го, по дяволите! — изкрещя Кофи. — Вземи хората си и го проследете!“
Командирът се обърна към бойците.
— Червен две, Червен три, приключвате и оставате тук. Вземете гранатомета. Останалите тръгват с мен.
56
Лепкавата вода стигаше вече до кръста на Смитбек. Беше изтощително дори да пази равновесие. Краката му отдавна бяха вкочанени и целият се тресеше.
— Водата се покачва ужасно бързо — каза Д’Агоста.
— Поне няма да се боим от съществото — обнадежден отвърна Смитбек.
— Вероятно си прав. Знаеш ли — продължи Д’Агоста, — преди малко прояви страхотна съобразителност, когато залости вратата с фенерчето. Спаси живота на всички.