— Благодаря — отвърна Смитбек.
Д’Агоста му ставаше все по-симпатичен.
— Не позволявай да стигне до главата ти — извиси глас над бълбукането на водната струя Д’Агоста. След това се обърна назад към кмета. — Всички ли са добре?
Кметът имаше изтощен вид.
— Едва се крепят. Няколко души може всеки момент да припаднат от ужас или изтощение, или и от двете. Оттук накъде?
Той не откъсваше напрегнатия си поглед от тях.
Д’Агоста се поколеба.
— Всъщност не съм съвсем сигурен — отговори най-после той. — Двамата със Смитбек ще опитаме първо по дясното разклонение.
Кметът изгледа групата зад себе си и се приближи до Д’Агоста.
— Чуйте ме — прошепна умолително той. — Знам, че се заблудихте. И вие го знаете. Но ако тези хора отзад го разберат, не мисля, че ще успеем да ги накараме да продължат по-нататък. Тук е адски студено и водата се издига все повече. Тогава защо не опитаме всички заедно? Това е единствената ни възможност. Дори ако решим да се върнем назад, половината не биха могли да тръгнат срещу течението.
Д’Агоста го погледна и помълча.
— Добре — отговори накрая и се обърна към групата. — Чуйте ме внимателно — извика той. — Ще тръгнем по десния тунел. Всички да се хванат за ръце и да образуват колона. Дръжте се здраво. Придвижвайте се близо до стената — течението в средата е много бързо. Ако някой се подхлъзне, викайте, но не се пускайте при никакви обстоятелства. Всички ли ме разбраха? Да тръгваме.
Тъмният силует влезе през рухналата врата, пристъпвайки като котка по натрошените парчета дърво. Кътбърт усети, че краката му изтръпват. Поиска да стреля, но ръцете му не се подчиняваха.
— Моля те, махни се — промълви той с толкова спокоен тон, че се изненада от себе си.
То спря и се втренчи право в него. Кътбърт не виждаше нищо друго на слабата светлина, освен огромния мощен силует и малките червени очички. Стори му се, че излъчват интелигентност.
— Не ме наранявай — продължи умолително той.
Съществото не помръдваше.
— Въоръжен съм — прошепна Кътбърт и се прицели внимателно. — Няма да стрелям, ако се махнеш — добави тихо.
То пристъпи бавно встрани, без да отделя очи от него. В следващия миг се извъртя рязко и изчезна в мрака.
Кътбърт се дръпна уплашен назад и лъчът на фенерчето му зашари като обезумял по пода. Завъртя се около себе си, парализиран от ужас. Цареше абсолютна тишина. Миризмата на животното изпълваше помещението. Неочаквано се озова в Залата на динозаврите и тръшна вратата зад себе си.
— Ключът! — изкрещя той. — За Бога, Лавиния!
Заоглежда изтръпнал потъналата в мрак зала. Насред нея се извисяваше огромен скелет на тиранозавър. Пред него беше приклекнал мрачният силует на трицератопс с приведена глава, чиито огромни черни рога блещукаха в сумрака.
Чу хлипане, усети да пъхат ключа в ръката му. И светкавично заключи вратата.
— Да вървим — каза той и двамата се отдалечиха от вратата, заобикаляйки окончаващия с нокти крак на тиранозавъра.
Навътре мракът беше още по-плътен. Кътбърт дръпна Рикман рязко встрани и я накара да се сгуши в един ъгъл. Втренчиха се напрегнато в мрака. Залата на динозаврите тънеше в злокобна тишина. Дори шумовете на проливния дъжд не проникваха в това светилище. Единствената светлина се процеждаше през високите прозорци на централния купол.
Отвсякъде ги заобикаляха зловещи щраусовидни скелети, подредени в отбранителен полукръг пред чудовищния скелет на един месояден дриптозавър, привел глава със зейнала челюст и протегнал ноктите на огромните си лапи напред. Кътбърт винаги беше харесвал внушителната с размерите и експонатите си зала, но сега тя го плашеше. Той вече познаваше усещането да бъдеш преследван.
Зад тях входът към залата беше блокиран от тежка аварийна стоманена врата.
— Къде е Уинстън? — прошепна Кътбърт.
— Не знам — простена Рикман и сграбчи ръката му. — Успя ли да убиеш съществото?
— Не улучих — отвърна шепнешком той. — Моля те да ме пуснеш. Трябва да стрелям точно.
Рикман го пусна, запълзя назад между два скелета и се сгуши в един ъгъл, разтърсвана от сподавени ридания.
— Млъкни! — изсъска Кътбърт.
В залата надвисна зловеща тишина. Той се заоглежда, втренчен напрегнато в сенките. Надяваше се, че Райт се е спотаил в някой от мрачните ъгли.
— Ян? — чу се глух глас. — Лавиния?
Кътбърт се обърна и се ужаси, като видя как Райт се е облегнал на опашката на един стегозавър. Директорът се олюля, но запази равновесие.
— Уинстън! — изсъска Кътбърт. — Скрий се!