Съществото направи още една крачка и отново замръзна, сякаш обмисляше нещо. Напрегнатата вцепенена стойка излъчваше ужасяваща мощ.
Втурна се внезапно към тях по коридора със странни смразяващи кръвта скокове.
— Сега! — изкрещя Пендергаст.
Марго вдигна миньорската лампа и целият коридор се обля в ярка светлина. Почти в същия миг чу оглушителния трясък от пистолета на Пендергаст. Съществото спря за момент и Марго забеляза как присвива очи срещу светлината, разтърсвайки глава. После я наведе, сякаш за да захапе бута си, където го беше улучил куршумът. Марго изпита усещането, че разсъдъкът й помътнява при гледката на приведената, издължена като в кошмар глава, белезникавата рязка от куршума на Пендергаст над очите, мощните предни крайници, обрасли с гъста козина и завършващи с издължени, способни да разкъсат всичко нокти, покритите с набръчкана кожа задни крака с по пет пръста с остри нокти. Козината му беше сплъстена от засъхнала кръв, а по плочките на задните му крайници блещукаше прясна кръв.
ТРЯС! Десният преден крак на съществото отскочи назад и то нададе оглушителен яростен рев. Извърна се отново към тях и препусна напред с провиснали от устата му отвратителни струйки лига.
ТРЯС! — гръмна отново пистолетът, но не улучи и съществото мълниеносно продължи напред.
ТРЯС!
Като на забавен каданс Марго видя как левият крак отскочи конвулсивно назад и съществото залитна на една страна. В следващия миг се окопити и с нов оглушителен рев и настръхнала по краката му груба козина продължи насреща им.
ТРЯС! — отекна поредният гръм, но съществото не намали скорост. В този момент Марго осъзна с вцепеняваща яснота, че планът им няма да успее, че разполагат с време само за още един изстрел и че нищо не е в състояние да спре звяра.
— Пендергаст! — изкрещя тя, политайки назад и лъчът на миньорската лампа се метна като обезумял нагоре, отклонявайки се от втренчените право в нея червени очи, които излъчваха тържествуваща ярост.
Гарсия седеше на пода и се питаше дали наистина беше чул някакъв глас. Дали отвън имаше и друг заклещен в този кошмар човек, или това беше само слухова халюцинация — плод на изтерзаното му съзнание?
В този момент зад вратата изтрещя гръм — съвършено различен от предишните трясъци! След това още един… и още един.
Той се понадигна. „Не може да бъде.“ Затършува за радиостанцията.
— Чу ли го? — каза някой зад гърба му.
Последва нов гръм — двукратен… Тишина… И отново.
— Кълна се в Бога, в коридора някой стреля! — изкрещя Гарсия.
Надвисна дълга вцепеняваща тишина.
— Спряха го — успя само да прошепне Гарсия.
— Улучиха ли го? Улучиха ли го? — изскимтя Уотърс.
Тишината стана непоносима. Гарсия сграбчи автоматичната пушка, чиято ръкохватка и предпазител на спусъка бяха хлъзгави от потта му. Беше чул само пет или шест изстрела. А съществото беше ликвидирало цял тежко въоръжен спецекип…
— Улучиха ли го? — отново попита Уотърс.
Гарсия се ослуша съсредоточено, но не долови никакъв звук откъм коридора. Това беше най-ужасното: краткотрайното проблясване и внезапното помръкване на искриците на надеждата. Той зачака.
Вратата се разтресе.
— Не — прошепна Гарсия. — Върна се.
61
— Подай ми запалката! — изрева Д’Агоста.
Препъвайки се назад, Смитбек видя проблесналото пламъче и инстинктивно закри очи.
— О, Господи… — изпъшка Д’Агоста.
Младежът се дръпна конвулсивно, усетил някой да го сграбчва за рамото и да го вдига на крака.
— Виж какво, Смитбек — изсъска в ухото му Д’Агоста, — сега не е моментът да си почиваш. Трябва да ми помогнеш да удържа тези хора.
Смитбек открехна с усилие очи и устата му зина от ужас. Подът пред него беше осеян от кости: малки, едри, някои натрошени и крехки, други с все още прилепнали към заоблените им краища хрущяли.
— Не са съчки… не са съчки — заповтаря той шепнешком като замаян. — Не, не, не са съчки.
Светлината в ръката на Д’Агоста угасна.
След миг жълтеникавото пламъче отново заблещука и Смитбек се заоглежда като обезумял. Онова, което беше подритнал встрани с крак, бяха останки от куче — приличаше на териер — с изцъклени очи, светла козина и малки кафеникави, провиснали в две редички цицки от двете страни на изкормения търбух. По пода около тях се въргаляха още трупове: котки, плъхове и всевъзможни други животни, прекалено деформирани и прогнили, за да бъдат разпознати. Зад него някой пищеше пронизително.
Светлинката помръкна и отново просветна на известно разстояние, тъй като Д’Агоста се беше отдалечил.