— Заплатиха ужасяваща цена. Уинстън и Лавиния са мъртви, а Ян Кътбърт е настанен в лечебно заведение за душевноболни… Трагедията е неизразима.
— Наистина — обади се Кавакита, — но не е тайна, че благодарение на нея сега сте най-вероятният кандидат за поста директор на музея.
„Веднага си го е помислил“ — каза си Марго.
Фрок тръсна глава.
— Не вярвам да ми го предложат, Грегъри. Щом прахът се уталожи, разумът ще надделее. Аз съм прекалено неудобен. А и директорският пост не ме привлича. Натрупал съм ужасно много материал за новата си книга и не искам да отлагам повече.
— Единственото, което Райт и останалите не знаеха — продължи Пендергаст — и което всъщност никой от вас не знае, е, че първото убийство не беше извършено в Ню Орлийнс. Аналогично убийство беше извършено в Белем — в склада, където се намираха сандъците, преди да бъдат превозени. Научих за него, когато разследвах извършените на кораба убийства.
— Това трябва да е била първата спирка на съществото по пътя му към Ню Йорк — каза Смитбек. И поведе Пендергаст към канапето. — В такъв случай, господин Пендергаст, това вероятно разбулва мистерията за случилото се с Уитлеси.
— Изглежда почти сигурно, че съществото го е убило — отговори Пендергаст. — Нали нямате нищо против, ако си взема едно парче от тази торта…
Смитбек задържа ръката му.
— Откъде знаете?
— Че е убило Уитлеси? Намерихме един сувенир в леговището му.
— Така ли?
Смитбек светкавично измъкна портативния си касетофон.
— Ако обичате, пъхнете го обратно в джоба си, господин Смитбек. Да, очевидно Уитлеси го е носел на врата си. Медальон с изображение на двойна стрела.
— Същият герб беше щампован върху дневника му! — възкликна Смитбек.
— Както и на бланката, на която беше написал писмото до Монтегю — добави Марго.
— Очевидно това е семейният герб на Уитлеси. Намерихме го в леговището. Всъщност парче от него. Защо звярът го е донесъл от Амазония никога няма да узнаем, но е тук.
— Открихме и други неща — обади се Д’Агоста, дъвчейки парче торта. — Между които и няколко от семенниците на Максуел. Този звяр е бил същински колекционер.
— Какви например? — попита Марго, докато се приближаваше към сводестия прозорец, за да огледа далечния пейзаж.
— Каквито не бихте очаквали. Комплект ключове за кола, голям брой монети и жетони за метрото, както и един красив златен джобен часовник. Открихме собственика, тъй като името му беше гравирано върху часовника, и той ни каза, че го е изгубил преди три години. Откраднали го от джоба му при посещение в музея. — Д’Агоста повдигна рамене. — Вероятно трупът на джебчията е един от неидентифицираните, когото така и няма да открием.
— Беше го закачило на верижката му на един пирон в леговището си — добави Пендергаст. — Харесвало е красиви вещи. Още един признак за интелигентността му, струва ми се.
— Всички вещи ли са от вътрешността на музея? — попита Смитбек.
— Доколкото сме в състояние да преценим — отговори Пендергаст. — Няма никакви доказателства, че съществото е можело — или е имало желание — да напуска сградата на музея.
— Никакви? — усъмни се Смитбек. — А какво ще кажете за изхода, към когото насочвахте Д’Агоста?
— Той го откри — отговори Пендергаст. — Просто имахте късмет.
Смитбек се обърна, за да зададе въпрос на Д’Агоста, и Пендергаст се възползва от възможността да стане и да се приближи към тортата.
— Много мило от ваша страна, че организирахте това събиране, доктор Фрок — обърна се той към професора.
— Спасихте живота на всички ни — отговори той. — Хрумна ми, че една малка торта е подходящ начин да ви пожелаем на добър път.
— В такъв случай имам опасения — добави Пендергаст, — че присъствието ми тук е неуместно.
— В какъв смисъл? — учуди се Фрок.
— Може би не напускам Ню Йорк завинаги. Управлението на нюйоркската ни служба възнамерява да направи кадрови промени.
— Искате да кажете, че отстраняват Кофи? — ухили се Смитбек.
Пендергаст тръсна глава.
— Горкият господин Кофи! — каза той. — Надявам се да хареса новата си работа във Вако. Така или иначе, кметът, който стана голям покровител на капитан Д’Агоста, изглежда ме смята за подходящ кандидат.
— Поздравления! — извика Смитбек.
— Все още не се знае — продължи Пендергаст. — А и май не съм сигурен, че предпочитам да остана тук. Макар че мястото не е лишено от известни предимства.
Той се изправи и се приближи до сводестия прозорец, пред който беше застанала Марго, загледана към река Хъдсън и веригата от зелени хълмове в далечината.
— Какви са вашите планове, Марго? — попита я той.