— Господин Смит! — извиси глас тя. — Тези мостри ми трябват, ако обичате. — Тя побутна един списък върху бюрото. — Незабавно, ако е възможно.
Смит изсумтя, надигна се от стола си, взе бавно списъка и го прегледа с неохота.
— Както знаете, може би ще ми отнеме време да ги открия. Какво ще кажете за утре сутринта?
— Моля ви, господин Смит. Чух, че всеки момент може да затворят музея. Образците наистина ми трябват.
Доловил възможността да поклюкарства, старецът стана по-благосклонен.
— Ужасна история! — измърмори той, поклащайки глава. — За четиридесет и пет години, откакто съм тук, не се е случвало такова нещо. Но не бих казал, че съм изненадан — добави той, кимайки многозначително.
Марго нямаше желание да му даде повод да продължава и не каза нищо.
— И не е първото, ако е вярно онова, което подочувам. Нито пък последното. — Той се обърна със списъка, който тикна под носа си. — Какво е това? Muhlenbergia dunbarii? Нямаме такова нещо.
В този момент Марго чу глас зад гърба си.
— Не е първото?
Беше младият помощник-уредник Грегъри Кавакита, който я придружи в служебното кафене предишната сутрин. Марго беше успяла да се запознае с биографията му: роден в състоятелно семейство и останал отрано сирак, беше напуснал родната Йокохама и отраснал при роднини в Англия. След завършването на колежа „Мегдълин“ в Оксфорд се беше дипломирал в МИТ, после беше специализирал в музея и беше станал помощник-уредник. Беше най-блестящото протеже на Фрок и това понякога предизвикваше негодуванието на Марго. Според нея Кавакита не беше от онзи тип учени, които биха имали желание да си сътрудничат с Фрок — той притежаваше инстинктивен усет към конюнктурата в музея, а Фрок беше скандален иконоборец. Но независимо от самовлюбеността си Кавакита притежаваше безспорни качества и двамата с Фрок работеха върху модел за генетични мутации, който никой освен тях не разбираше напълно. Под ръководството на Фрок Кавакита разработваше програмата „Екстраполатор“ за сравняване и комбиниране на генетичните кодове на различни видове. Когато вкараха базата данни в мощния компютър на музея, материалът на системата дотолкова се редуцира, та хората се шегуваха, че е в „модус ръчен калкулатор“.
— Не първото какво? — попита Смит, поглеждайки недружелюбно Кавакита.
Марго хвърли предупредителен поглед на Кавакита, но той продължи:
— Ти спомена, че това убийство не е първото.
— Грег, нужно ли беше? — изпъшка Марго. — Сега никога няма да си получа образците.
— Това изобщо не ме изненадва — натърти Смит. — Не съм суеверен — добави той, облягайки се върху бюрото, — но не за първи път някакво създание броди из коридорите на музея. Поне така говорят хората. Не че им вярвам, искам да кажа.
— Създание? — попита Кавакита.
Марго го срита лекичко по глезена.
— Само повтарям онова, което говорят хората, доктор Кавакита. Нямам навика да пускам фалшиви слухове.
— Не, разбира се — подхвърли Кавакита, намигайки на Марго.
Старецът сърдито се вторачи в него.
— Казват, че отдавна се навърта наоколо. Живее в подземието и се храни с плъхове, мишки и хлебарки. Да сте забелязали, че в музея няма никакви плъхове и мишки? А би трябвало да има, за Бога, след като Ню Йорк е пълен с тях. Не ви ли се струва странно?
— Не бях забелязал — отвърна Кавакита. — Ще се постарая да проуча въпроса.
— На времето имаше един изследовател, който отглеждаше котки за някакъв експеримент — продължи Смит. — Мисля, че се казваше Слоун, доктор Слоун, от Отдела за поведение на животните. Един ден десетина от котките му избягаха. И знаете ли какво? Повече никой не ги видя. Изчезнаха. Доста странно. Поне една-две трябваше да се появят.
— Може да са се махнали, защото не е имало мишки за ядене — каза Кавакита.
Смит не обърна внимание на иронията му.
— Някои твърдят, че се е излюпило в някой от сандъците с яйца от динозавър, донесени от Сибир.
— Аха — отвърна Кавакита, опитвайки се да прикрие усмивката си. — Из музея бродят динозаври.
Смит вдигна рамене.
— Казвам само онова, което съм чул. Други смятат, че е заради някой от ограбваните през годините гробове. Някакъв артефакт с проклятие. Като проклятието на крал Тут. А ако питате мен, тези приятелчета си го заслужават. Не ме интересува как го наричат — археология, антропология или магьосничество, това си е най-просто ограбване на гробове. Никога няма да разкопаят гробовете на собствените си баби, но изобщо няма да се поколебаят да разровят някой чужд гроб и да измъкнат всичко ценно. Прав ли съм?