— Можете да я видите при откриването на изложбата. Откровено казано, не разбирам какво целите. Защо си губите времето с някакъв строшен сандък, когато един сериен убиец се разхожда безпрепятствено из музея, а вие не сте в състояние да го пипнете?
Фрок се изкашля.
— Марго, приближете ме, ако обичате — помоли той.
Марго приближи количката до сандъците. Той се приведе със сумтене, за да огледа счупените дъски.
Всички го погледнаха.
— Благодаря — каза той, след като се надигна.
После обходи с поглед присъстващите един по един.
— Моля да обърнете внимание, че дъските са надраскани не само отвън, но и отвътре — обяви накрая той. И след пауза добави: — Господин Пендергаст, няма ли да направим едно заключение?
— Никога не правя заключения — с усмивка отвърна агентът.
— Вече направихте — настоя Фрок. — Всички заключихте, че някой или нещо е проникнало във вътрешността на сандъка.
В помещението се възцари внезапна тишина. Марго усети във въздуха миризмата на прах и стърготини.
И изведнъж стаичката се изпълни с оглушителния хриплив смях на Кътбърт.
Докато се връщаха обратно към кабинета му, Фрок беше необичайно оживен.
— Видяхте ли отливката, Марго? Характерни птичи особености и морфология на динозавър. Това би могло да е самото нещо!
Той не можеше да скрие възбудата си.
— Но, професор Фрок, агент Пендергаст е убеден, че е изработено като някакво оръжие — отвърна моментално тя.
И в същия момент си даде сметка, че й се иска да убеди самата себе си.
— Глупости! — изсумтя Фрок. — Докато гледахте отливката, не изпитахте ли усещането за нещо болезнено познато и същевременно безкрайно далечно? Пред нас е еволюционна анормалност, реабилитацията на моята теория.
Щом влязоха в кабинета, Фрок моментално измъкна бележник от джоба на сакото си и започна да пише.
— Но, професоре, как е възможно подобно създание…
Марго млъкна, усетила дланта на Фрок върху ръката си.
Той я стисна необичайно силно.
— Мило мое момиче — изрече Фрок, — има по земята и небето много неща, както казва Хамлет. Не винаги е задължително да анализираме. Понякога е достатъчно само да наблюдаваме. — Говореше тихо, но се тресеше от възбуда. — Не бива да пропуснем тази възможност, чувате ли? Проклет да е този мой стоманен затвор! Трябва да станете мои очи и уши, Марго. Трябва да сте навсякъде, да дебнете във всеки миг, да сте продължението на пръстите ми. Не бива да пропуснем този шанс. Съгласна ли сте, Марго?
Той стисна още по-силно ръката й.
19
На Смитбек му се струваше, че старият товарен асансьор в двайсет и осми участък на музея винаги вони на мърша. Опита се да диша през устата.
Асансьорът беше огромен като манхатънско ателие. Операторът го беше обзавел с маса и стол и го беше украсил с фотографии, изрязани от издаваното от музея списание: търкащи шиите си жирафи, съвокупляващи се насекоми, надупен песоглавец и туземки с провиснали гърди.
— Допада ли ви малката ми художествена галерия? — попита операторът с непристойна усмивка.
Беше около шейсетгодишен и носеше оранжева перука.
— Приятно е да срещнеш човек, който проявява интерес към естествената история — саркастично отвърна Смитбек.
Щом излезе от асансьора, в носа го удари още по-силна воня на гнила плът.
— Как я понасяш? — едва поемайки си въздух, запита той оператора.
— Какво да понасям? — отвърна мъжът, докато спускаше вертикалната решетка.
— Добре дошъл! — долетя жизнерадостно подвикване откъм коридора.
Надвиквайки шума на климатичната инсталация, застаряващият мъж стисна ръката на Смитбек.
— Днес има готвено само от зебра. Пропуснал носорога. Влизай все пак, влизай!
Смитбек знаеше, че силният му акцент е австрийски.
Джост фон Остер завеждаше препарационния отдел по остеология, в чиято лаборатория от животинските туловища оставаха само кости. Беше над осемдесет, но заради розовичкия му, жизнерадостен и закръглен външен вид много хора го смятаха за доста по-млад.
Фон Остер беше в музея от края на двайсетте години. Работата му се състоеше в препарация и демонстриране на скелети на изложби. Върховното му постижение от онова време беше серия конски скелети ходом, в тръс и в галоп. Говореше се, че тези скелети предизвикали истинска революция в начина на показването на животни. През четиридесетте години Фон Остер се беше заел с пресъздаването на естествената среда и външния облик на различни видове, постигайки абсолютно правдоподобие и в най-незначителния детайл — чак до провисналата от устата лига.