Осем минути. Нямаше никакво време.
Върна се в централното помещение и се заслуша в неясните шумове отвън. Открехна вратата.
— Кой ти е номерът? — почти викаше Смитбек.
Марго не можа да чуе отговора на пазача. Измъкна се навън и затвори вратата зад себе си, свали бързо ръкавиците и ги напъха в чантата си. Изправи се, огледа се и тръгна да подмине нишата, в която бяха застанали Смитбек и пазачът.
— Ей ти!
Тя се обърна. Пазачът, чието лице беше поруменяло, я гледаше.
— О, тук ли си, Бил! — възкликна тя, съобразявайки светкавично с надеждата, че пазачът не я е забелязал да излиза през вратата. — Закъснях ли много? Влезе ли вътре?
— Този приятел не ме пуска! — оплака се Смитбек.
— Виж какво — обърна се отново пазачът към него. — Хиляда пъти ти казах и няма да повтарям. Този формуляр трябва да бъде парафиран според предписанията, преди да те пусна. Ясно?
Бяха се справили.
Марго огледа коридора зад себе си и забеляза на известно разстояние крачещия към тях висок и слаб силует — Ян Кътбърт.
Тя сграбчи Смитбек за ръката.
— Трябва да вървим. Забрави ли за срещата ни? Друг път ще погледнем колекциите.
— Точно така. Разбира се — съгласи се с готовност Смитбек. — По-късно ще се занимая с този въпрос — добави той към пазача.
В края на коридора Марго го избута в една ниша.
— Да се скрием зад тези шкафове — прошепна тя.
Чуха стъпките на Кътбърт от прикритието си. След това стъпките спряха и гласът на Кътбърт отекна но коридора.
— Някой опитвал ли се е да влезе в складовете? — попита той.
— Да, сър. Един мъж искаше да влезе. Току-що бяха тук.
— Кой? — попита Кътбърт. — Хората, с които разговаряше ли?
— Да, сър. Имаше формуляр, но не беше изведен според предписанията и не го пуснах.
— Не го пусна, нали?
— Точно така, сър.
— Кой е издал формуляра? Фрок?
— Да, сър. Доктор Фрок.
— А научи ли името на мъжа?
— Мисля, че беше Бил. Не знам коя е жената, но…
— Бил? Само Бил? О, направо чудесно! Първото, което трябваше да направиш, е да се поинтересуваш за самоличността му.
— Съжалявам, сър. Той толкова настояваше, че…
Без да изслушва по-нататъшните му обяснения, Кътбърт ядосан тръгна обратно. Стъпките му заглъхнаха по коридора.
Смитбек й кимна лекичко, Марго се изправи и изтупа праха от дрехите си. Двамата се измъкнаха в коридора.
— Ей, вие двамата! — извика пазачът. — Елате тук да видя личните ви карти! Чакайте!
Смитбек и Марго хукнаха. Завиха зад първия ъгъл, продължиха към стълбището пред тях и препуснаха нагоре по бетоновите стъпала.
— Къде отиваме? — попита запъхтяна Марго.
— Нямам никаква представа.
Стигнаха до следващата площадка и Смитбек закрачи предпазливо по коридора. Огледа се напред-назад и рязко отвори една врата с табела „БОЗАЙНИЦИ, ХРАНИЛИЩЕ ЗА ЧОВЕКОПОДОБНИ МАЙМУНИ“.
Вмъкнаха се вътре и дълбоко си поеха въздух. Помещението беше тихо и хладно. След като очите й свикнаха с дрезгавия полумрак, Марго забеляза подредени в редици като часови препарирани горили и шимпанзета, както и струпани на купчини по дървените лавици космати кожи. Край една от стените имаше етажерка с десетина рафта, по които бяха подредени черепи на примати.
Смитбек се ослуша съсредоточено до вратата, после се обърна към Марго.
— Да видим какво си намерила — каза той.
— Не е кой знае какво — отвърна тя задъхано. — Само два-три несъществени предмета, това е всичко. Обаче намерих това — добави тя, докато бъркаше в чантата си. — Беше пъхнато в капака на сандъка.
Неразпечатаният плик беше адресиран до „Х. С. Монтегю, НПМЕИ“.
Жълтата хартия беше щампована със странен мотив от две стрели. Смитбек надникна през рамото й, а Марго нагласи внимателно листа под светлината и започна да чете:
„Горен Ксингу
17 септември 1987 г.
Монтегю,
Реших да изпратя обратно Карлос с последния сандък и да продължа сам да търся Крокър. Карлос заслужава доверие, а и не мога да рискувам да изгубя сандъка, ако се случи нещо с мен. Обърни внимание на шаманската хлопка и други ритуални предмети. Изглеждат уникални. Но статуетката, която изпращам, намерихме в изоставена колиба. Тя е доказателството, което търсех. Обърни внимание на огромните нокти, характерните за влечуго особености и загатването за бипедалия. Котога съществуват и легендата за Мбун не е само измислица.
Всичките ми записки са в този бележник.“