— Това? — отново извърна лице към тях той. — Това не е работа. Това е просто една счупена прахосмукачка. Откакто почина съпругата ми, трябва сам да върша домакинската работа. Тази проклетия гръмна онзи ден в ръцете ми. Донесох я, защото тук са всичките ми инструменти. Вече нямам много за вършене.
— Относно писмото, сър… — настоя Марго.
Йоргенсен отново се отпусна върху скрибуцащия стол и се облегна назад, поглеждайки към тавана.
— Не знаех, че съществува. Двойната стрела беше семейният герб на Уитлеси. А и това е неговият почерк, няма никакво съмнение. Толкова спомени нахлуха в главата ми.
— Какви? — нетърпеливо попита Смитбек.
Йоргенсен го стрелна с очи и свъси вежди раздразнен.
— Нито един от тях не е ваша работа — язвително отвърна той. — Или най-малкото до този момент не съм чул поради каква причина би могло да бъде ваша работа.
Марго предупредително погледна Смитбек да не се обажда.
— Доктор Йоргенсен — започна тя, — аз съм дипломирана студентка и работя под ръководството на доктор Фрок. Колегата ми е журналист. Доктор Фрок е убеден, че експедицията на Уитлеси и изпратените сандъци имат връзка с убийствата в музея.
— Проклятие? — възкликна Йоргенсен, театрално повдигайки вежди.
— Не, не става дума за проклятие — отговори Марго.
— Радвам се, че не сте се хванали на тази въдица. Няма никакво проклятие. Освен ако не наречем проклятие комбинацията от алчност, безумие и завист. Не е нужно да си го обясняваме с Мбун… — След кратка пауза той попита подозрително: — Защо ви интересува всичко това?
— Да си обясняваме какво? — попита Смитбек.
Йоргенсен отново го изгледа неприязнено.
— Млади момко, ако още веднъж си отворите устата, ще ви помоля да напуснете.
Смитбек присви очи, но замълча.
Марго се подвоуми дали да се впусне в подробности относно теориите на Фрок, следите от нокти, повредения сандък, но накрая се отказа.
— Интересува ни, защото усещаме, че действително има някаква връзка, на която никой не обръща внимание — нито полицията, нито ръководството на музея. Вашето име е споменато в писмото и се надявахме, че можете да ни съобщите повече подробности за експедицията.
Йоргенсен протегна кокалестата си ръка.
— Мога ли да го видя пак?
Смитбек му го подаде неохотно.
Йоргенсен впери жаден поглед в листа, сякаш всмуквайки спомени от него.
— Беше време — промълви той, — когато нямах желание да говоря за това. Може би уплашен е най-точната дума. Известни групи биха се опитали да ме изхвърлят. — Той помръдна рамена. — Но когато човек остарее като мен, вече няма от какво да се бои. Освен може би от самотата. — Той кимна едва-едва към Марго, стиснал в ръка писмото. — Щях да участвам в експедицията, ако не беше Максуел.
— Максуел? Кой е той? — попита Смитбек.
Йоргенсен го стрелна с очи.
— Нокаутирал съм и по-едри журналисти от теб — каза заплашително той. — Казах ти да кротуваш. Разговарям с дамата.
И отново се обърна към Марго.
— Максуел беше един от ръководителите на експедицията. Максуел и Уитлеси. Това беше първата грешка — да се разреши на Максуел насила да се набута, така че двамата бяха равноправни ръководители. От самото начало бяха на нож. Нито един от двамата не разполагаше с цялата власт. Успехът на Максуел е причина за моя неуспех — реши, че в експедицията няма място за ботаник, и така отпаднах от списъка. Но неприятностите на Уитлеси бяха по-големи и от моите. Присъствието на Максуел можеше да осуети тайните му намерения.
— Какви бяха те? — попита Марго.
— Да открие племето котога. Съществуваха слухове за неоткрито племе, обитаващо някакво обширно плато над джунглата. Независимо че местността не беше проучена, преобладаваше убеждението, че племето е изчезнало и са останали само реликви от него. Уитлеси не вярваше, че е така. Искаше да стане техен откривател. Единственият проблем беше, че местното правителство му отказа да изследва местността е основанието, че е запазен периметър за техните учени. „Янки, вървете си у дома.“ — Йоргенсен изпъшка и поклати глава. — Всъщност това беше запазен периметър единствено за плячкосване и грабежи. Естествено, правителството им също беше чувало за слуховете, които бяха известни на Уитлеси. Ако там действително е имало индианци, властите не биха допуснали те да възпрепятстват безмилостното изсичане на горите и прокопаването на минни рудници. Така или иначе, експедицията трябваше да тръгне от север. Много по-неудобен маршрут, но встрани от забранената зона. А имаше и забрана да се изкачат на самото плато.
— Съществуваха ли все още котога? — попита Марго.
Йоргенсен поклати бавно глава.