— Никога няма да узнаем. Властите откриха нещо на върха на платото. Може би залежи от злато, платина или златоносен камък. Съвременните спътници могат да откриват куп неща. Така или иначе, през пролетта на осемдесет и осма платото беше изпепелено от въздуха.
— Изпепелено? — възкликна Марго.
— Напълно изпепелено с напалм — продължи Йоргенсен. — Твърде необичайна и скъпоструваща технология. Очевидно не са успели да овладеят пожарите, които бушуваха месеци наред. След това построиха голяма магистрала откъм леснодостъпната южна посока. Докараха японско хидравлично минно оборудване и буквално заличиха огромни планински области. Няма съмнение, че са изтеглили златото или платината, или каквото е имало, с цианови съединения, като са оставили отровите да изтекат в реките. Нищо, наистина нищичко не е останало. Затова музеят никога не изпрати втора експедиция, която да потърси останки от първата.
Той се изкашля.
— Това е ужасно — прошепна Марго.
Йоргенсен я погледна с неспокойните си небесносини очи.
— Да. Наистина е ужасно. Разбира се, няма да научите нищичко за това от изложбата „Суеверие“.
Смитбек вдигна ръка, докато измъкваше с другата портативния си касетофон.
— Извинете, мога ли…
— Не, не можеш да записваш това. Не е предназначено за публикуване. Нито за цитиране. Нито за нищо. Сутринта получих меморандум в този смисъл, за който вероятно знаете. То е единствено за мен: години наред не можех да говоря за него и ще го направя сега — един-единствен път. Затова кротувайте и слушайте.
За известно време се възцари тишина.
— Та докъде бях стигнал? — продължи Йоргенсен. — О, да. Та значи на Уитлеси не беше позволено да се изкачи на платото. А Максуел беше абсолютен бюрократ. Твърдо беше решил да накара Уитлеси да спазва правилата. Добре де, но когато се озовеш насред джунглата на двеста мили от каквото и да било правителство… Какви правила? — Той се изкикоти. — Съмнявам се дали някой изобщо може да си представи какво точно се е случило там. Разбрах цялата история от Монтегю, който я сглоби от телеграмите на Максуел. Далеч не достоверен източник.
— Монтегю? — обади се Смитбек.
— Както и да е — продължи Йоргенсен, без да му обръща внимание, — изглежда Максуел е попаднал на някаква невероятна ботаника. Деветдесет и девет процента от растителността в подножието на платото се е състояла от съвършено непознати на науката видове. Странни праисторически папрати и едносемеделни растения, характерни за мезозойската ера. Независимо че Максуел беше естествен антрополог, обезумял от тази странна растителност. Пълнели сандък след сандък с несрещани видове. И тогава открил онези семенници.
— С какво са толкова необикновени?
— Били от живи фосили. Нещо подобно на откритието на силакантата през 30-те години: разновидност от цял един тип, който смятали за изчезнал през каменовъгления период. Цял един тип.
— Приличаха ли на яйца тези семенници? — попита Марго.
— Не мога да кажа. Но Монтегю ги беше виждал и ми каза, че са дяволски твърди. Би трябвало да бъдат заровени във висококиселинната почва на някоя джунгла, за да поникнат. Предполагам, че все още са в сандъците.
— Доктор Фрок смята, че са яйца.
— Фрок да си гледа палеонтологията. Прекрасен мъж, но особняк. Във всеки случай между Максуел и Уитлеси избухнал скандал. Нищо чудно. Максуел не проявявал особен интерес към ботаниката, но все пак можел да разпознае една рядкост, когато я види. Искал да се върне в музея със семенниците. Разбрал, че Уитлеси възнамерява да се изкачи на платото, за да търси котога, и това го обезпокоило. Страхувал се, че сандъците ще бъдат конфискувани на някое пристанище и няма да успее да измъкне безценните си семенници. Двамата се разделили и Уитлеси потънал в джунглата, за да се изкачи на платото, и повече никой не го видял. Когато стигнал до брега с останалите членове на експедицията, Максуел изпратил в музея цяла купчина телеграми, в които изобличавал Уитлеси, излагайки своята версия за случилото се. След това всички загинали в самолетната катастрофа. За щастие — или пък за нещастие, — били предприети всевъзможни усилия сандъците да пристигнат. Управата на музея цяла година се бори с бюрократичните усложнения, за да бъдат докарани в Ню Йорк.
Той завъртя с погнуса очи.
— Споменахте някой си Монтегю? — тихо попита Марго.
— Монтегю — повтори Йоргенсен, гледайки покрай нея. — Беше млад кандидат доктор на науките в музея. Антрополог. Протеже на Уитлеси. Излишно е да споменавам, че не се радваше на особено благоволение в музея след изпратените от Максуел телеграми. Всички ние, приятелите на Уитлеси, вече не разчитахме на благосклонност.