15 септ. Вятър от ЮЗ. Овесена каша за закуска. Три пъти пренасяме лодките на ръце поради задръстване на коритото с храсталаци — вода до кръста — чудни пиявици. Привечер Максуел се натъкна на растителни екземпляри, които силно го въодушевиха. Местната растителност наистина е абсолютно уникална — странна симбиоза, твърде древна морфология. Но важните открития предстоят, сигурен съм.
16 септ. Тази сутрин останахме до късно в лагера, пренареждахме принадлежности. Максуел настоява да се връща със своите „открития“. Пълен идиот, глупавото е, че се връщат и почти всички останали. Тръгнаха обратно всички, освен двама от нашите водачи, веднага след обяда. Крокър, Карлос и аз бързаме. Почти веднага спирам да пренаредя сандъка. Счупен буркан с мостра. Докато пренареждам, Крокър се отдалечи по пътеката, попадна на срутена колиба…
— Май започва да става интересно — подхвърли Смитбек.
… занесохме принадлежности за проучване, отново отворих сандъка, извадих чантата с инструменти — преди да огледаме колибата стара туземка изскочи от храстите, олюляваше се — невъзможно да се разбере болна или пияна, — сочи сандъка, пищейки като обезумяла. Гърдите й са увиснали до кръста — няма зъби, почти плешива — огромна язва на гърба й, като цирей. Карлос не иска да превежда, но настоявам:
Карлос: Тя казва „дявол, дявол“.
Аз: Попитай я какъв дявол.
Карлос превежда. Жената изпада в истерия, вие, грабва гърдите си.
Аз: Карлос, попитай я за котога.
Карлос: Тя казва, че идваш да отнесеш дявола.
Аз: Какво казва за котога?
Карлос: Казва, че котога са се качили нагоре по планината.
Аз: По планината! Къде?
Жената продължава да пищи. Сочи отворения сандък.
Карлос: Казва да вземеш дявола.
Аз: Какъв дявол?
Карлос: Мбун. Казва да вземеш дявола Мбун в кутията.
Аз: Разпитай я повече за Мбун. Какво представлява?
Карлос разговаря с жената, която се поуспокоява малко и говори дълго време.
Карлос: Казва, че Мбун е син на дявола. Глупавият котогски вещер поискал от дявола Зилашкее неговия син, за да им помогне да победят враговете си. Дяволът ги накарал да убият и изядат всички свои деца — тогава изпратил Мбун като подарък. Мбун помага да победят враговете на котога, след това се обръща срещу котога, започва да убива всеки. Котога побягват на платото, Мбун ги преследва. Мбун никога не умира. Трябва да отърве котога от Мбун. Сега бял мъж идва да отнесе Мбун надалеч. Внимавай, проклятието на Мбун ще те настигне! Ще занесеш смърт на своя народ!
Едновременно съм поразен и въодушевен — тази история съвпада с митологичните цикли, които сме чували от втора ръка. Карам Карлос да научи повече подробности за Мбун — жената побягва — огромна сила за подобна старица — потъва в храстите. Карлос тръгва след нея, връща се сам — изглежда уплашен, не го разпитвам. Оглеждам колибата. Когато излизаме на пътеката, водачите ги няма.
— Знаела е, че ще отнесат статуетката със себе си! — каза Смитбек. — Това трябва да е проклятието, за което споменава!
Той продължи да чете:
17 септ. Крокър го няма от снощи. Боя се от най-лошото. Карлос много неспокоен. Ще го пратя след Максуел, който вече трябва да е на половината път до реката — не мога да си позволя да изгубя тази реликва, която съм убеден, че е безценна. Ще продължа да търся Крокър сам. Из тези гори има пътеки, които трябва да са на котога — как цивилизацията ще овладее подобен район, нямам представа — може би котога в края на краищата ще бъдат спасени.
Това беше краят на дневника.
Смитбек го затвори и изруга.
— Не мога да повярвам! Нищо неизвестно. А аз продадох душата си на Рикман… за това!
36
Зад бюрото си в командния пункт Пендергаст се занимаваше с някаква древна мандаринова загадка, направена от месинг и завързан на възли шнур. Изглеждаше напълно погълнат от заниманието си. От колонките на малък касетофон зад гърба му се носеха звуците на струнен квартет. Когато Д’Агоста влезе, Пендергаст не вдигна очи.
— Струнен квартет от Бетховен във фа мажор, опус 135 — обяви той. — Сигурен съм, че го знаете, лейтенант. Четвърта част „Алегро“, известна като „Der schwer gefaßte Entscluß?“ — „Трудното решение“. Заглавие, което напълно подхожда на ситуацията, както и темпото, може би? Нали е удивително как изкуството наподобява живота?
— Единайсет часът е — каза Д’Агоста.
— О, разбира се — отвърна Пендергаст, дръпна стола си назад и се изправи. — Директорът по сигурността ни дължи една разходка с водач. Тръгваме ли?