Райт и Кътбърт поведоха кмета из изложбата. Д’Агоста зърна зад тях двамата полицаи, а зад тях огромното море от хора, които се трупаха, извиваха вратове, ръкомахаха и се надвикваха. Заприличаха му на приливна вълна. „Само един изход. По дяволите!“
Обади се по радиостанцията:
— Уолдън, искам да кажеш на пазачите от музея да задържат потока. Дяволски много народ се е струпал.
„Десет-четири, лейтенант.“
— Това — обясняваше Райт, който продължаваше да държи кмета за ръката, — е изключително рядък жертвеник от Мезоамерика. Отпред е изобразен Богът на слънцето, пазен от ягуари. Жреците са извършвали жертвоприношението върху тази плоча, прерязвали са все още пулсиращото сърце и са го вдигали към слънцето. Кръвта е потичала по тези канали и се е събирала тук на дъното.
— Впечатляващо! — възкликна кметът. — Мога да използвам подобен в Елбъни.
Смехът на Райт и Кътбърт отекна сред стихналите във витрините експонати.
Кофи стоеше разкрачен, с ръце върху бедрата и с безизразно лице на предния охранителен пост. Повечето гости бяха пристигнали, а онези, които не бяха, надали щяха да се появят. Валеше като из ведро и дъждовните потоци плющяха по паважа. През източната врата на ширналата се ротонда Кофи наблюдаваше всичко случващо се в Небесната зала. Залата беше красива с проблясващите звезди върху черния кадифен купол, който се издигаше на около двайсет метра. По стените нежно блещукаха галактики и мъглявини. Райт държеше реч върху подиума и церемонията по срязването на лентата щеше да започне всеки момент.
— Как е? — попита Кофи един от агентите си.
— Нищо за отбелязване — отвърна агентът, оглеждайки контролното табло. — Никакви нарушения, никакви произшествия. Периметърът е спокоен като гробница.
— Така обичам — измърмори Кофи.
Отново погледна към Небесната зала тъкмо в момента, в който двама пазачи открехваха огромните крила на вратата към изложбата. Беше пропуснал прерязването на лентата. Тълпата се понесе напред — всичките пет хиляди едновременно, както изглеждаше.
— Какво ли прави в момента Пендергаст? — обърна се към друг от агентите си Кофи.
Беше доволен, че южнякът не му се пречка в момента, но мисълта, че може да се мотае незабелязан наоколо, го изнервяше.
— Не съм го виждал — отговори агентът. — Да проверя ли в командния пункт?
— Неее — провлачи Кофи. — Добре че го няма. Така е по-спокойно.
Радиото на Д’Агоста изсъска.
„Тук Уолдън. Вижте, имаме нужда от малко подкрепа. На пазачите им е трудно да удържат потока. Прекалено много народ.“
— Къде е Спенсър? Трябва да е там някъде. Нека блокира входа и да пуска хората да излизат, но да не влизат, докато ти и пазачите от музея подредите колона. Тълпата трябва да бъде укротена.
„Да, сър.“
Изложбата все по-бързо се пълнеше с народ. Бяха изминали вече двайсет минути и Райт и кметът бяха стигнали близо до заключения заден изход. В началото се бяха придвижвали бързо из централните зали, подминавайки страничните коридори, но сега Райт беше спрял пред един експонат, за да обясни нещо на кмета, и хората ги подминаваха, навлизайки към най-отдалечените кътчета.
— Стойте най-отпред — съобщи Д’Агоста на Бейли и Макнит, които бяха в първите редици.
Избърза напред и огледа мимоходом две странични ниши. „Изложба на призраци“ — мина му през ума. Изключително изтънчена къща на призраците с всички екстри. Сумрачното осветление например. Но не чак толкова сумрачно, за да не пропуснеш някои зловещи детайли. Като онова конгоанско изображение с опулени очи и разкъсан от остри нокти торс. Или тази мумия тук, поставена права във витрината и нашарена с ивици шурнала кръв. „Тук вече са се престарали!“
Тълпата продължаваше да се пръска във всички посоки и той се мушна в следващата редица от ниши. Всичко беше чисто.
— Уолдън, как се справяш? — попита по станцията Д’Агоста.
„Лейтенант, не мога да открия Спенсър. Не го виждам наоколо, а и не мога да оставя входа, за да го търся при цялата тази тълпа тук.“
— Мамка му! Добре, ще се обадя на Дроган и Фрейзър да ти помогнат.
Д’Агоста се свърза с едната от двете цивилни групи, които следяха тържеството.
— Дроган, чуваш ли ме?
Последва пауза.
„Да, лейтенант.“
— Искам двамата с Фрейзър да помогнете на Уолдън на входа на изложбата.
„Десет-четири.“
Огледа наоколо. Още мумии, но нито една обляна с кръв.
И в този миг замръзна. „Мумиите не кървят!“
Обърна се и започна да си проправя път обратно през нетърпеливите редици от зяпачи. Сигурно беше отвратителна идея на някой от уредниците. Част от шоуто.