— Много умно от твоя страна, приятелю — последната дума бе изречена с отвращение. — Уверявам те, че предпочитам да ме застрелят, отколкото да направя това посещение в Истанбул, което така учтиво си ми уредил. — С чувство на триумф Лиз се наслаждаваше на звука от хвърляните на пода оръжия и на вида на телата, които лягаха в краката й, докато Грей и Тимъти късаха парчета от дрехите на враговете си, за да превържат разранените си, китки.
— Освен това — заключи тя. — Гарантирам ти, че ще умреш преди мен.
— Не мисля така, скъпа.
Лиз се стресна от познатия глас на близък семеен приятел, който дойде непосредствено зад нея.
Тя погледна през рамо и видя нещо още по-потресаващо: сър Дейвид с оръжие, насочено към главата й. Най-шокиращото бе, че до него стоеше Юфемия!
— Пусни пистолета си — той посочи надолу с дулото на оръжието си и с обичайния си мек глас, съвсем неуместен в момента, добави: — Не се съмнявам, че си способна да изпълниш заканата си. Аз също.
Отчаяна, Лиз направи каквото й наредиха. Какво ставаше? Какво правеше този добродушен и привидно загубен мъж, който се занимаваше само със себе си, в тази престъпна дупка? И на всичкото отгоре, придружен от лейди Юфемия!
— О, да — продължи сър Дейвид и очите му се свиха, докато гледаше гърдите под тънката риза, която въпреки големия си размер не можеше да скрие такова изобилие. — Беше много глупаво от твоя страна да се забъркваш в този отвратителен бизнес, но все пак се надявам да извлека добра печалба от тебе.
Той я огледа от горе до долу като търговец, който безпристрастно оценява стоката си, и това правеше погледа му още по-отвратителен.
— Можеш да бъдеш спокойна, че поне разследването ти постигна целта си. Язовеца съм аз — сър Дейвид с гордост произнесе отвратителното прозвище.
Тези думи причиниха на Грей повече болка и страдание, отколкото мъченията преди малко. През всичките тези години той сляпо се бе доверявал на услужливия сър Дейвид и затова сега се чувстваше уязвен от предателството.
Лиз разтърси глава — опитваше се да осмисли неочакваните разкрития. Един от мъжете, които тя бе накарала да легнат на пода, стана и я блъсна на пода между Тимъти и Грей. Съпругът й я прегърна, за да я защити. Като се бореше с растящото чувство на безпомощност, Лиз прие убежището на неговата сила, благодарна, че похитителите им, макар да се въоръжаваха отново доста бързо, все още не бяха почнали физическите мъчения на пленниците си.
Развеселен от объркването на американката, сър Дейвид започна да обяснява със спокоен глас:
— Сега мога да ви разкажа всичко, тъй като тези двамата скоро ще умрат — той посочи с пистолета си Тимъти и Грей. — Един наистина трагичен край на борбата за наследството на Ашли. Като семеен приятел аз много ще страдам за това — завърши той с престорено съжаление.
— Но вие не можете да направите това! — прекъсна го Юфемия с писклив глас. — Обещахте ми, че Грей няма да пострада сериозно.
Лиз усети как мускулите на мъжа й се напрегнаха.
— Скъпа — отвърна сър Дейвид, — това беше, преди да станеш такава досадница и преди дукесата да събере цялото семейство в защита на Грейсън. Твърде лошо за теб и за тях.
— Какво предлагаш да направим със стария дракон?
От мястото, където бе застанал, зад Ашли и жена му, Хейтън кимна към Юфемия. Той не бе доволен, че партньорът му бе довел неуравновесената жена тук.
Сър Дейвид отвърна:
— Ще я върнем невредима в Брант Хаус, където тя няма да представлява опасност за нас.
— Какво? — Хейтън подскочи, когато чу, че член на висшето общество, който знае за дейността му, ще оживее и ще заплашва спокойствието му.
— Помисли, Лорънс — отвращението в гласа му показа колко ниско бе мнението му за интелигентността на графа. — Сигурен съм, че ще ти е трудно, но се опитай да събереш всичкия мозък, който ти е останал, за да обмислиш положението спокойно.
Нито Грей, нито Лиз се обърнаха назад, но усетиха вълните на негодувание, които излъчваше Хейтън, докато сър Дейвид продължи безстрастно да излага плана на престъплението.
— Ще направим така, че труповете на Грейсън и Тимъти да изглеждат като резултат от самозащита и убийство. Надявам се, че обществото ще приеме изчезването на дукесата като резултат от мъката и срама й. Лейди Юфемия? С нея не можем да постъпим по същия начин. Прекалено стара е за нашия бизнес. Всъщност, дори когато беше млада, каквато я помня, тя нямаше качества, които да оправдаят риска. Смъртта й ще бъде още един проблем, на който трябва да търсим оправдание. Тогава защо да я убиваме?