— Хейтън. А защо не и сър Дейвид? — попита любопитно Лиз, тъй като не познаваше британските закони. — И защо трябва да е глупав?
Грей се усмихна и отметна един палав огнен кичур от челото й.
— Титлата на сър Дейвид не е наследствена и той не е член на Камарата на Лордовете. Ето защо няма тази привилегия.
Нежността, предизвикана от нейната близост, премина в стара горчивина, когато отговори на втория въпрос:
— Що се отнася до Хейтън… Малко неща са толкова жестоки, както отмъщението в нашата класа, когато един от нас опетни името, което поддържаме с такива усилия.
Лиз усети презрението му към своите, което той бе споделил с нея, когато разговаряха на тази тема — той беше оприличил висшето общество на красива глазура върху развален кейк — и отново се опита да го успокои.
— Най-доброто, което някой от коя да е класа може да направи — започна тихо тя, като го молеше с очи да разбере — да се опита да бъде толкова добродетелен, колкото се стреми да изглежда.
Ледът, сковал лицето на Грей, започна бавно да се топи при този израз на внимание от нейна страна.
Тимъти също бе забелязал как братовчед му възвръща леденото си изражение, от което, мислеше, огнената природа на Лиз го бе освободила. В ден, който трябваше да бъде изпълнен с облекчение и чувство на победа, това не бе позволено. Той отново се опита да отвлече вниманието, този път на Грей.
— Трябва да отбележа, че имахме голям късмет, задето полицията реши да се намеси в търговията с бели робини точно в този момент.
— Късмет? Нищо подобно. Джеръми изпълни заповедта, която му дадох, когато влизах в Гейъти Хол. Забрави ли? — извиха се учудено черните вежди. — Джеръми ми каза, че доста се е потрудил, за да убеди полицаите изобщо да дойдат — продължи Грей — Това спаси живота ни и аз му благодарих и щедро го възнаградих. Допълнителна награда е новата му длъжност на помощник-кочияш.
— Аз също ще изкажа признателността си към него — усмихна се Тимъти. — Очевидно на него дължим освобождаването си броени минути преди нашите „приятели“ да са сторили най-лошото.
— Положението не бе чак толкова лошо — засмя се тихо Грей, като се опита да успокои Тимъти и младата жена срещу себе си, чиито очи се бяха разширили въпреки отминалата опасност. — Джеръми ми каза, че полицаите са стояли до вратата почти от момента, в който влезе сър Дейвид, но са предпочели да изчакат развитието на събитията, преди да нахлуят и да разтурят приятната ни сбирка.
— Наистина да нахлуят — промърмори Тимъти и се усмихна, като повдигна счупената си ръка, която един лекар бе превързал предната вечер.
— Все пак, това решение е разбираемо. Чакането опъна нервите ни, но осигури достатъчно доказателства, за да бъде прекратена търговията с бели робини — Грей реши да не помрачава радостта от победата с тъжния факт, че когато една група бъде унищожена, на нейно място възниква друга и могат само да се надяват, че тя няма да е ръководена от членове на парламента.
— Кога най-рано можем да се оженим? — Дру целенасочено разби напрежението, създадено от мрачните спомени, като смени темата с доста неприятна.
— В края на сезона? — Лиз прие инициативата на Дру за разведряване на обстановката и погледна съпруга си, като очакваше той да потвърди предложението й.
Точно когато Грей снизходително кимна, един глас наруши приятната обстановка.
— Ще ми бъде ли разрешено да остана, докато скъпата ми дъщеря се омъжи? — Юфемия стоеше колебливо на вратата.
Лиз почувства съжаление към жената, чието лице бе грозно подпухнало — дали от сълзи на съжаление, или от възмущение бе невъзможно да се разбере. Елизабет подозираше, че причината бе комбинация и от двете. Сигурно бе само, че тазсутрешната среща на Юфемия с брат й бе изтрила официалната й надменност. Без нея тя изглеждаше съвършено непозната на Лиз.
За момент Грей също бе обзет от съжаление към сестра си, но само докато не се сети какво бе подготвила на неговата Лилибет. Сутринта, след като станаха, за да прекарат един ден, изпълнен със странна смесица от радост, тъга, облекчение и задоволство, той остави жена си на грижите на Ани и реши първо да приключи с най-неприятното задължение. Трябваше да се срещне с Юфемия, за да обсъдят отвратителните й постъпки и тяхната цена. Нейното появяване тук, пред тях, бе по негово нареждане. То бе първото от условията, които брат й постави, за да получи наказание, по-леко от онова, което би й наложил съдът. Въпреки това в слънчевата стая сякаш стана по-мрачно, когато тя влезе. Като че ли притъмня дори в градината зад дългите прозорци.