— Така че вие виждате — завърши в заключение Лиз. — Макар че посещавах училището на мис Браун за млади момичета, прилежно залягах над френския и немския, учех какви прибори се използват на всякакви официални вечери и тънкостите при уреждането на подобни събития, аз предпочитах да бъда в моето ранчо. Там аз решавам кога и дали ще ходя в града — тя се ухили. — И яздя като мъж… и няма кой да ми забрани. В Дабъл Ейч аз съм свободна, не съм подчинена на никого — било той момче от ранчото или дук.
— Не сте ли имали втора майка? — Дру наклони главата с черните къдрици настрана. Сега, след като историята бе приключила, тя се интересуваше много повече от тази очевидна липса, отколкото от теорията на новата й леля за независимостта на жената.
Лиз бе хваната неподготвена от внезапния въпрос, който съживи спомена за потъналия й в скръб баща. Едно проблясване от далечното минало, детското й объркване, останало достатъчно ярко в спомена, напълни гласа й с дълбока мъка.
— Баща ми бе съкрушен от смъртта на майка ми. Тогава аз бях едва на дванадесет. И все още ми се струва, че не я е преживял — сви рамене тя, но замъглените от тъга очи опровергаха небрежния жест. — Той бе преследван като всеки с подобно богатство. Но баща ми се изплъзваше от жени — хищници и на мене ми доверяваше, че не би се решил да се ожени повторно.
Като се отърси от тъжния спомен за дома, Лиз решително се обърна към другарите си.
— Стига толкова за мен. Кажете нещо за себе си. Дру?
— Не помня майка си.
Дру се концентрира върху едно стръкче трева, което бе отделила от другите.
— Умряла е, когато съм била пеленаче и баща ми се е оженил за лейди Юфемия година по-късно.
Сякаш боейки се, че изречено по този начин, казаното звучи като критика, Дру вдигна поглед и открито го насочи към все още замъглените тюркоазни очи с намерението да се опита да оправдае резултата, ако не самото деяние.
— Моята история няма нищо общо с онези приказки от детството. Никоя истинска майка не би могла да ме обсипе с повече любов от втората ми майка. Наистина това, което ми тежи, не е, че съм лишена от любов, тъй като няма съмнение, че тя ме обича… може би прекалено много.
Като забеляза лекото смръщване на Лиз и схванала какво любопитство може да е предизвикало у нея твърдението й, Дру обясни.
— Точно както баща ви се е намесил в избора ви, мама се опитва да ми наложи избор, който смята за най-добър за мен.
Лиз бе изненадана, но не прекалено много. Макар че бе разказала историята си с мисълта, че е много сродна с борбата за независимост на Тимъти, сега изглеждаше, че Дру страда от същото. Защо всички родители и настойници бяха толкова сигурни кое е най-доброто, толкова сигурни, че си присвояваха правото да променят избрания от друг път?
— На Сили й е забранено да посещава приемите и дори да се появява в града, преди да се разкае за това, че е отказала предложението на застаряващия маркиз Поксуел през миналия сезон — Тимъти направи това съобщение с очевидно отвращение.
Дру деликатно продължи да разказва преди младият човек да е загубил контрол над себе си и да каже повече, отколкото трябва.
— Изглежда, че майка ми, с пословичния си такт и несъмнено свръхдоза ласкателства, е успяла да убеди обидения пер да припише моето деяние на характерната за младостта вятърничавост. В резултат той е намекнал за готовността си не само да ми прости, но и отново да ми окаже честта.
В тези думи Лиз долови поражение, но и едно неприязнено раздразнение, което Дру потискаше само заради истинската си привързаност към виновницата за него. Лицето на Тимъти бе лишено от обичайната си топлина при тревожните перспективи, които той простичко изложи — списък от чудовищни изисквания, с които се очакваше тя да се съобрази.
— Само след като Сили обещае да приеме вниманието на маркиза, да се престори на поласкана и да се съгласи, ако бъде удостоена повторно с честта за предложение за женитба, тогава тя ще бъде приета в къщата на фамилия Брант на Гросвънър Скуеър.
— Ако мама знаеше, че Тимъти е тук сега, щеше да получи апоплектичен припадък.
Изглежда Дру се бе отклонила от предмета на разговор и когато осъзна колко много разкриваше с това, тя се изчерви наново и захапа меката си розова устна.
Докато Лиз не се съмняваше, че отказът на маркиза бе основен момент на разногласие между лейди Юфемия и нейната заварена дъщеря, същевременно бе сигурна, че в последното изречение на Дру лежеше причината за по-дълбок конфликт.