Глава пета
Последните от поканените от лорд и лейди Кардингтън гости бяха пристигнали и спрели в украсеното с гирлянди антре. Един сребрист поглед гледаше как мъже в строги черни и бели вечерни костюми и жени в разточителни рокли се носеха с бързо сменящите се ритми на любимия танц на принца. Що се отнасяше до Грей, той не понасяше „Триумфа“, смяташе, че по-скоро подхожда за танцувална, отколкото за бална зала на благородници.
Бе нетърпелив да се срещне със сър Дейвид, стария семеен приятел, който към края на съкратената зимна парламентарна сесия бе изразил готовност да подпомогне един проект на Грей в камарата на общините. Непредвидени обстоятелства бяха попречили на Грей да говори със сър Дейвид предната вечер, но сега бе сигурен, че човекът ще бъде тук, нещо, което би осмислило задължението му да присъства на този бал.
Тъкмо когато Грей реши, че въпросният мъж може би се намира или в залата за закуски от другия край на коридора, или в онази за задушевни разговори, ритъмът на танца се смени отново, за да открие една двойка. Всички мисли за сър Дейвид бяха забравени, а принудената усмивка на Грей се превърна в ледено изражение.
Явно заслепеният принц Албърт Едуард танцуваше с една зашеметяваща хубавица. Те се носеха в ритъма точно към входа… и към Грей. Улавящи цялата светлина на полилеите, червените къдрици пламтяха в огненото великолепие на една глава, чиято царствена поза противоречеше на грейналите в усмивка розови устни. Грей не откъсваше поглед от жена си, която, в удивителното черно творение на Уърт, изпълняваше с лекота енергичните стъпки на „Триумфа“ заедно с принца на Уелс.
Когато царската особа, когото приятелите наричаха Бърти, забеляза вечно сериозния съпруг на тази нова чаровница, спря на място само на крачка от него. При това оркестърът бе длъжен също да спре и последните звуци замряха. Гостите се оживиха в очакване на развоя.
Лиз се огледа за причината на това прекъсване, вече усещайки погледа на студените очи върху себе си. Изглежда страховете й от реакцията на Грей се сбъдваха. Сърцето й заби силно, но тя не можеше да каже дали заради шока от внезапния сблъсък или заради това, че почувства с нова сила унищожителната красота на съпруга си. Не че имаше значение кое точно, след като така и така тя не можеше да направи нищо, освен да остане като парализирана, докато сцената се разиграваше пред нея.
— Приеми поздравленията ми, Ашли, за големия ти късмет да си намериш такава очарователна съпруга.
Грижливо подстриганата и леко прошарена брада не бяха в състояние да придадат изисканост на това топчесто лице. Не че това имаше значение при неговото положение.
— Благодаря ви, ваше височество — отвърна Грей с поклон. Знаеше, че всички в залата гледаха, готови да използват всяка подробност от този поклон като гориво за клюката седмици напред.
Докато принцът се обръщаше към музикантите, за да им даде сигнал да продължат, Грей с раздразнение преценяваше новосъздалата се ситуация. Благодарение на тази кратка размяна на думи жена му бе станала хита на сезона. Сега той не можеше да я върне обратно в имението Ашли. След официалното й въвеждане в обществото от принца, без съмнение щяха да я канят на всяко възможно събитие, а те бяха стотици. Перспективата беше обезкуражаваща, тъй като, познавайки вече Елизабет, той се страхуваше до смърт, че в един момент от идните седмици тя можеше да направи нещо, което ще опетни едно старо и уважавано име. Щеше да се наложи да я следи непрекъснато, да я придружава навсякъде. Това бе бъдещето, което, с отвращение осъзна Грей, не му бе толкова неприятно, колкото бе смятал.
Емоциите отново разтърсиха Лиз, когато в края на танца принцът галантно я отведе до ъгъла, в който Грей чакаше с вид на ледена статуя. Тя бе завладяна от чувството, че е спечелила, защото знаеше, че одобрението на царската особа щеше да попречи на съпруга й безцеремонно да я изпрати обратно в провинцията. Така че битката бе спечелена. А дали беше съвсем така? И какво точно бе спечелила? Честната й природа й подсказваше, че победата бе напразна. Тя бе заседнала с един враждебно настроен съпруг в средата на бурята от обществени събития, чиито дълбоки и мътни води, страхуваше се Лиз можеха да се окажат толкова коварни, че в сравнение с тях презряното от нея Нюйоркско общество би изглеждало само като една кална локвичка.