— О! — засмя се Грей. — Не толкова рано, или ще трябва да започнем още сега.
— Да, май си прав. — Сър Дейвид погледна към огромните прозорци на отсрещната страна и с изненада откри, че нощните сенки започваха да се разсейват. — Добре. Нека да си определим четири часа за сън и след това да се срещнем в клуба.
Сега, когато се бяха разбрали, Грей и Дейвид заедно с Лиз помежду им тръгнаха към изхода, където техните домакини се сбогуваха с гостите и приемаха поздравления за успешно проведения прием.
Докато двамата мъже решаваха кога и къде да се срещнат, Лиз бе видяла как Юфемия бе извела Дру и Тимъти от салона зала. Те, маркиз Поксуел, както и повечето от другите гости, си бяха тръгнали. Утрото не бе далеч, когато най-сетне Грей помогна на жена си да се качи в каретата, чиято врата, гравирана с герба на дука, бе отворена от лакей в блестящата ливрея на Ашли в абаносово и алено червено.
Затворена в луксозното превозно средство, сама срещу прекалено очарователния си съпруг, Лиз осъзна колко лесно бе стопил трезвия й разсъдък и воля на дансинга. С желанието да не допусне ново разголване на слабостта си, тя потърси някакво средство да се освободи от такива мисли, които той неизбежно предизвикваше у нея. Докато разсеяно измъкваше едната си ръкавица, тя отново стана жертва на своя будещ съжаление навик да изтърсва първото нещо, което й идваше на ума.
— Никога преди не бях чувала това име Лилибет.
Едновременно усещайки силата на присъствието й и опасността на емоцията, Грей сви рамене и се взря в тъмнината, където бледата светлина на зараждащото се утро бе започнала да придава все по-определени очертания на предметите.
— Това е едно съвсем обикновено умалително за Елизабет.
Обикновено? Лиз се вцепени. Това, почувства тя, идваше да й покаже колко без значение бе тя за него. С невиждащ поглед, насочен през прозореца на отсрещната страна, Лиз реши да потвърди мнението му за своята обикновеност, като направи едно признание.
— А на мен ми харесва. След кратка пауза добави: — Благодаря.
По този начин той трябваше да разбере какъв сноб бе и да се убеди в благородството на тази „обикновена“ жена.
Изненадан, Грей се обърна заинтригуван към тази абсолютно уникална жена, чиито поразителни цветове не преставаха да пламтят дори и на слабата светлина на превалящата нощ.
— Така някога наричах моята прабаба по майчина линия.
Нежните нотки, прокраднали се в гласа му, привлякоха вниманието на Лиз и тя се обърна да види погледа му, лишен от защитна маска и отново забулен от нежна мъгла. Нищо никога не се развиваше според очакванията й, когато ставаше въпрос за него. Завладя я чувство на вина заради това, че го бе разбрала погрешно. Понечи да се извини.
В следващия миг каретата внезапно се обърна на една страна. Силен стържещ звук проряза слуха й и тя полетя към отсрещната седалка. Спря се върху мощната гръд на Грей. Той я прихвана със здравите си ръце и в същия момент удари главата си в рамката на вратата.
Глава шеста
— Ашли, добре ли сте?
Лиз чу думите, но те сякаш идваха отдалече. Замаяна, тя се вгледа в топлата струйка, която пълзеше по ръката й и капеше от ръкавицата в скута й. Вдигайки главата си от силното рамо, което бе поело удара, тя недоумяващо заизследва тъмната течност, която се стичаше по бледата буза.
Кръв! Грейсън кърви!
Лиз раздвижи глава, за да се отърси от своята зашеметеност. Особеният наклон на каретата бе усложнил задачата. Те лежаха в единия ъгъл като играчки в кутия, поставена на единия си връх. Като се извъртя, тя погледна към прозорчето над себе си, където видя едно полупознато лице. Освобождавайки се от зловещо безжизнената прегръдка, тя се опита да се наклони напред и да помогне отвътре за отключването на засяклата ключалка.
Нетърпението й да ускори момента, когато това ще стане, за да може незабавно да се помогне на неподвижния Грей, я караше да превръща секундите във вечност. В действителност отварянето на вратата отне само няколко мига, при което съпътстващите указания на лорд Оксли се оказаха съвсем ненужни.
— Ние бяхме на завоя недалеч зад вас.
Пълничките страни на лейди Оксли се разтресоха, след като тя бе избутала мъжа си и за да надникне над затворената в капана двойка, се бе повдигнала на пръсти.
— Видяхме как колелото ви изскача. Излезе така, сякаш нищо не го държеше.
— Това обяснява… — задъха се Лиз и се усмихна мрачно. Сигурна, че Грей не би й бил благодарен, ако продължеше да поддържа огъня на жадната за предположения жена, тя премълча въпросите, които се пораждаха у нея и се ограничи до простото: — … това нещастие.