— Имаме много по-интересни неща, с които да запълваме часовете си — когато му дойде времето.
В следващия момент, с коварна усмивка, той освободи невинната съблазнителка. Излезе от стаята на заден ход, а замъглените сини очи не откъсваха поглед от него, докато той не затвори вратата помежду им.
Очите на Лиз се разшириха, когато Елисън донесе високо натрупана табла с множество визитни картички и пликове, адресирани с елегантен почерк.
— Покани предполагам, ваша светлост — Елисън потвърди очевидното, впечатлена от искрената изненада на дукесата.
Слънчевата светлина, падаща през високите прозорци, запали по-ярко осветените кичури на косата, когато Лиз кимна учудена.
— Да, но толкова много…
— Имам достоверна информация, че това е само началото за Красавицата на сезона. Да постигнете това признание е само знак за бъдещия ви успех.
Икономът бе доволен. Тази необикновена жена бе спечелила одобрението му още вечерта, в която бе настояла да се погрижи преди всичко за сигурността на дука. Бе сигурен, че при същите обстоятелства лейди Юфемия, дъщеря й, или която й да е благородна позната или би изпаднала в истерия, или би припаднала.
Заявлението на Елисън достави тайно удоволствие на Лиз, но тя прехапа долната си устна, за да прикрие усмивката, която щеше да издаде нещо, от което чувстваше, че би трябвало да се срамува. В края на краищата, години наред тя бе презирала жени, чийто живот се въртеше около светски събирания. Колко странно бе тогава, че самата тя бе достигнала до такъв невероятен връх на светски успех — самият принц се възхищаваше от нея, а британската аристокрация я търсеше. Още по-странна бе гузната радост, която изпитваше от това.
— Елизабет — запълнила полуотворената врата, лейди Юфемия грубо прекъсна приятния разговор. — Една високо ценена лична прислужничка с опит остана свободна след смъртта на графиня Некстън миналия месец. Свързах се с нея след вашето неочаквано пристигане. Тя се съгласи да ви служи през Сезона, а ако се окаже подходяща за вас, вероятно и след като се оттеглим в провинцията.
Без да дочака отговора на американката, лейди Юфемия отвори вратата и махна с ръка на другата жена да влезе.
С автоматична усмивка Лиз посрещна каменния поглед на съществото с мораво лице, което застана чинно пред нея. Жената бе, както се бе страхувала Лиз след пристигането си в Брант Хаус, почти копие на прислужничката на Юфемия, мисис Симз.
— Елизабет, това е мисис Смит, която, както ви казах, има отлични препоръки и опит като прислужница на жена с безупречна репутация.
Лиз любезно кимна, а жената едва се мръдна, за да направи нещо като поклон, докато в същото време изучаваше възможната си господарка така, като че ли тя беше тази, която избираше.
Под погледа, който критикуваше явно целия свят по принцип и в частност нея, Лиз кипна. Подложена на явна обида, тя прие това като демонстрация на Юфемия, че намерението й е да продължава да упражнява домашен контрол.
— Мисис Смит, тъй като вече съм си наела лична прислужничка, трябва да ви се извиня за загубата на ценното ви време — Лиз заговори с мек тон, но бе ясно, че е непреклонна. — Ако знаех по-рано за този план, щях да предотвратя това безплодно посещение.
Извинението на Лиз бе упрек към опърничавата господарка на Брант Хаус, която незабавно се намеси.
— Мисис Смит, бихте ли била така добра да ме почакате няколко минути, докато изясня това недоразумение?
Когато мисис Смит сковано кимна в знак на съгласие, Лиз реши, че като по чудо врата й не се счупи. За прислужница жената изглеждаше способна по горда снизходителност да надмине и аристократ.
— Елисън — лейди Юфемия поморавя под маската на ледено самообладание, а заповедническият й маниер придоби словесна форма. — Моля ви, заведете мисис Смит в салона.
Елисън поведе евентуалната лична прислужница към коридора и тихо затвори вратата. След като останаха сами, Юфемия сковано се обърна към Лиз и грубо и скептично настоя за подробности.
— Моля кажете, чрез кого и къде изнамерихте вашата лична прислужница?
— Ами разбира се, че тук, в Брант Хаус — отвърна Лиз с прекалена благост. Очите й невинно се разшириха, но не премигнаха, а издържаха на тъмносивите стъкълца. — Ани, която се грижи за мен откакто сме в Лондон, доказа, че е тъкмо това, което търся в една лична прислужница.
— Ани? Това е абсурдно! Тя в никакъв случай не е обучена, за да изпълнява подобни задължения.
— Така ли? Изненадана съм. Смятах, че цените нейните умения, защото тъкмо вие ми я определихте.
— Ами, да, но… но… — Юфемия замънка объркано, намерила се в необичайното положение да се защитава. След което повдигна глава, достатъчно високо, за да погледне снизходително към врага си, и изсъска едно извинение. — Това беше временно нареждане.