— Прав, сте сър — усмивката на Грей не бе ни най-малко разкайваща се. — Но цветята, лунната светлина… — сви рамене той.
— И тази красива жена. Зная, зная. Не съм толкова стар, че да забравя тези сладки усещания — сър Дейвид грейна, като придоби лукав вид. — Но знаеш ли какво, видях как Хейтън танцува с жена ти, а после разговаря с двама ви до фонтана. Внимавай с този човек, Грей.
Сериозният поглед на сър Дейвид се премести върху Лиз.
— Вие също, скъпа. Интересът на този мъж не е толкова платоничен, колкото би трябвало. Бъдете нащрек преди той да е постигнал това, което иска, без да се усетите.
Лиз потисна смеха си при това свръхсериозно предупреждение. Графът не представляваше заплаха за нейната добродетел. Наистина, след опита й с дори не напълно изразения плам на Грей, никой друг мъж не би могъл да стане опасен за нея. Все пак, тъй като не искаше да обиди този дружелюбен семеен приятел, тя кимна сериозно.
Грей знаеше точно колко обигран бе Хейтън в подхода си към жените. Навремето — когато и двамата бяха по-млади — те не само че повече си приличаха, но и бяха в съревнование за доказване на способностите си в това отношение. Той бе преминал в една фаза на зрялост, каквато липсваше у Хейтън. И въпреки, или тъкмо заради тази прилика, му бе трудно да не гледа на този мъж като на опасност за него и Елизабет.
— Но, Грей, аз имам една по-делова причина да те търся. Обсъждах ирландския въпрос със Салсбъри и дойдох да те помоля да се присъединиш към нас в клуба… в случай, че твоята мила съпруга позволи това.
Грей имаше подозрение, че Дейвид използваше ирландския въпрос за параван на действителния предмет на разговор тази вечер, както и на много от предишните: този за търговията с бели робини. Той погледна към жена си със съжаление.
— Трябва да вървя и тъй като сър Дейвид, като компенсация за това, че ме отнема от приятните за мен занимания, ще ме закара с неговата карета до Брант Хаус, аз ще оставя нашата за вас, Юфемия и Дру.
— Разбира се, момчето ми — съгласи се сър Дейвид с широка усмивка. — Разбира се, че ще те закарам.
Лиз щедро даде съгласието си на Грей и се усмихна на сър Дейвид. Никога и не бе съществувала възможност да постъпи по друг начин.
Изтощена от още един натоварен ден и от дългата вечер, Лиз усети как клепачите й натежават, докато Ани прекарваше бавно и ритмично по гъстата й червена коса четка със сребърна дръжка. Градът бе тъмен, но петлите в провинцията скоро щяха да предизвестят за наближаването на утрото.
— Тази вечер в стаята на прислужниците в Кимбъл Хол чух нещо любопитно относно някои събития, отвеждащи до вашата злополука с каретата.
Сините очи се отвориха широко, а сънят се разпръсна при тази неочаквана новина, засягаща въпроса, който рядко излизаше от ума на Лиз. Както бе обичаят, Ани и прислужничките на Юфемия и Дру бяха ги последвали към бала в отделна карета. Лиз не се съмняваше, че Ани бе разпитвала момчето, с което излизаше, както бе обещала, но до този момент не бе подхващала тази тема.
— Какво бе то? — меко настоя Лиз, прекалено нетърпелива да чуе новината, за да губи време в заобикалки.
— Мистър Елисън бил повикан от мистър Бийтън, кочияша, който е докарал вас, племенницата и братовчеда на дука до Лондон, за да помогне при улавянето на кон, който се бил подплашил от градската тълпа. Лакеят бил оставен да наглежда екипажа, но изкушен от една гостоприемница, където намерил лакеите на трима други благородници, влязъл и изпил по чаша с тях.
— Знаем ли кои са тези други трима благородници, при които са работели лакеите, изкушили Стебинз?
— Да — Ани разтревожено вдигна глава. — Но първо, госпожо, трябва да ми повярвате, че Стебинз е добър човек, работи усърдно и никога преднамерено не би направил нищо против господаря си.
Лиз разбираше, че момичето се страхува, да не би да навреди на другия човек.
— Вие ми правите голяма услуга, Ани — усмихна се тя насърчително, — която няма да забравя. Нито ще позволя това, което ми казвате да създаде неприятности на Стебинз.
Ани въздъхна облекчено.
— Те са прислужници на маркиз Блес, виконт Диъборн и граф Хейтън.
Светлокафявите очи срещнаха тюркоазните в огледалото, обковано с позлата, и горда усмивка заигра по устните на прислужницата, едно по-топло отражение на мрачното изкривяване на тези на господарката й.
— Опитах се да измъкна нещо от моя Джеръми, но подобна информация може да му струва работата и затова съм сигурна, че не е я споделял с никого.