— Без съмнение е така — веднага се съгласи Лиз, като по този начин печелеше доверието на момичето, докато в същото време обмисляше една нова молба. — Възнамерявам да направя всичко възможно, за да разоблича виновника за тези подозрителни произшествия с моя съпруг и ти благодаря за това, че ми помогнахте да се придвижа по-близо до целта си. Сега искам да те помоля още нещо, което може би ще ме отведе по-близо до истината.
Лиз забеляза породилото се в кафявите очи вълнение и разбра, че е улучила тона, с който да заинтригува момичето.
— Бих оценила много, ако и за в бъдеще ми съобщавате всичко интересно, което чуете в домовете на посещаваните от мен хора.
Ани дръзко се усмихна.
— Може дори да ми се удаде да задам някои въпроси на прислужниците долу в стаите или другите, които чакат заповедите на господарите си горе, и да узная други полезни подробности — каза тя, като потри ръце с очевидно удоволствие. — Никога не съм предполагала, че ще ми се случи нещо по-интересно от това, което чета в евтините долнопробни романчета.
Като поглаждаше разсеяно съвършено скроеното си сако за езда, Лиз насочи красивия си дорест кон покрай паметника на Албърт и по алеята надолу. Бе почти обяд, но все още беше рано, за да започне традиционното за една дама сутрешно яздене.
— Ние с Тимъти винаги оценяваме съдействието ти за уреждането на нашите срещи, особено сега, когато той е толкова зает в преглеждане на архивите — започна колебливо Дру, като хвърли поглед на красивия младеж, който яздеше от другата страна на Лизи. — Но какво те накара да ни събереш толкова рано тази сутрин?
— За да поговорим сериозно, нещо, което вярвам, че сте очаквали.
Макар че Лиз яздеше между тях нито срамежливия Тимъти, нито изчервилата се Дру не поглеждаха в нейната посока. Тя се обърна първо към последната.
— От няколко дни се опитвам да увещая майка ти, че може, без да се страхува да ви остави под моя опека, но знаете, че тя ме смята за неблагонадеждна в това отношение… може би с право, както показват събитията през последно време — тонът на Лиз съдържаше известен упрек, какъвто неговите обекти никога преди не бяха долавяли.
Дру с изненада се обърна, за да погледне Лиз по-добре. Това я накара да залитне. Макар и да възвърна равновесието си, тя безвъзвратно загуби онази напълно отпусната поза на ездача, който държи жребеца в съвършен контрол.
— Имаш пред вид онова, което видя снощи, нали? — запита разтревожено Дру, докато прехвърляше поводите и камшика от едната в другата си ръка, маневра трудна за изпълнение, след което се наведе да погали добре обучения кон за това, че не трепна при преместването на тежестта. — Смяташ да ни нахокаш за нашето поведение и за това, че така глупаво сме рискували.
— Ще ви изтъкна неподлежащия на съмнение факт, че подобни действия в бъдеще ще направят за мен невъзможно да ви помагам да се виждате.
Лиз не си направи труда да ги предупреждава за възможните последствия от такова почти публично поведение. Те знаеха не по-зле от нея, че лейди Юфемия не би се подвоумила да заточи момичето в провинцията до края на сезона и този път да я държи там под стриктно наблюдение. След изреченото на тих глас предупреждение Лиз остави думите й да произведат необходимото впечатление, докато тримата спираха пред високо извисяващ се бряст.
Тимъти бе този, който отговори на тази справедлива критика.
— Предполагам, че това е била причината да ни повикаш. И аз, като кандидат за депутат, трябваше да помисля, преди да позволя това да се случи.
— Разбираш, нали? Добре, тогава няма нужда да говорим повече по тази тема — кимна Лиз. — Сега да преминем на по-важни въпроси.
Тимъти и Дру размениха изплашени погледи.
Без да обръща внимание на това, Лиз старателно повтори информацията, която бе получила от Ани предната нощ, или по-скоро тази сутрин.
— Така че — каза в заключение тя — предлагам да бъдем нащрек всеки път, когато се озовем в компанията на тези благородници и техните семейства. Може би дори да претърсваме с очи домовете им, когато сме поканени там.
Облекчени от това, че се разминаха само с предупреждение, макар и сериозно, двамата приеха с радост перспективата да продължат дебненето. Тази задача, както винаги, придобиваше особено значение поради необходимостта да се докаже невинността на Тимъти по отношение на злонамерените слухове и грозните лъжи.
Глава единадесета
Мекият, плътен звук на ловен рог изпълни късния следобед. Сигналът за края на лова за този ден бе добре дошъл за Лиз. Тя отпусна стегната си стойка, като наведе към земята цевта на пушката, която все още държеше. Грей, още неколцина гости и техният домакин — граф на Хейтън, направиха същото.