На оръфания край на един скъсан вестник с разкривени букви бе надраскано: „Брант Хаус“
Глава четиринадесета
Въпреки че бе разположена в центъра на града, градината, която се простираше зад дома на херцога на Алърби, беше забележителна. Растенията, които пред зимата се съхраняваха в парници, бяха върнати във внимателно подготвените си легла. Изобилието от различни цветове, изпълващи въздуха с приятен аромат, осигуряваха подходяща атмосфера за множеството богато облечени благородни дами. Малкото мъже, които имаха възможността да присъстват на следобедното градинско увеселение, сякаш бяха там единствено за да осигурят на красивите жени възхищението, което им се полагаше.
Красиво облечената, в дрехи от дантела с цвят на слонова кост и фин плат в различни оттенъци на розовото, Лиз стоеше с очарователна усмивка и разговаряше с другите гости. Като добре смазана машина, вътрешно се присмя тя над себе си, защото правеше това, което се очакваше от нея като една от гостенките на лейди Алърби. Някъде дълбоко в съзнанието си тя с изненада установи, че това е съвсем възможно, след като мислите й бяха толкова далеч оттук във времето и пространството. Тя си спомняше късните часове, прекарани в прегръдките на Грей и засилващата се нежност, която приспа пламенната им игра. Тези мисли задълбочаваха нейния страх за сигурността на мъжа й, както и разочарованието от неуспеха да научи нещо повече в Гейъти Хол.
— Скъпа, изглеждате така бледа, сякаш всеки момент ще припаднете.
Тези думи прекъснаха нерадостните мисли на Лиз. Тя видя пред себе си една дребна жена на годините на баба си или дори на прабаба си. Въпреки немощта си, тази жена излъчваше достойнство.
— Елате да седнем.
Възрастната дама се усмихна и леко наклони главата си. Слънцето заблестя в сребърните й коси.
— Да побъбрим и да се отпуснем.
Лиз не можа да отговори веднага. Единствената мисъл, която мина през главата й, бе неуместната констатация, че подчертаната елегантност на виолетово-сивата рокля се съчетава отлично с вродения аристократизъм на тази жена.
— Ако не искате да си признаете, че имате нужда от това, то поне се съжалете над мен. Доброволно признавам, че съм прекалено уморена и трябва да отдъхна няколко минути.
Лекото докосване до ръката на Лиз бе толкова слабо, че не можеше да принуди някого да направи нещо против волята си, но сигурно точно тази немощ я накара да приеме.
Щом стигнаха до здравата плетена пейка под един висок бор в края на градината, приятната възрастна жена седна на края и се обърна към Лиз с предразполагащо изражение.
— Аз съм лейди Чарлз и бабата на съпруга ви бе моята най-добра приятелка. Когато видях на шията ви това, което й бе най-скъпо, аз разбрах, че трябва да се запознаем.
Лиз леко се намръщи и покри с длан нежното бижу, сгушено в красивите дантели. Дали тази жена искаше да каже, че не е достойна да го носи?
— Лилибет ценеше тази камея повече от всичко, с изключение на внука си, който носи името на любимия й съпруг. Тя повери талисмана на щастливата си женитба на Грейсън, за да го даде на жената, която един ден ще обикне.
Лиз усети, че зад желанието на лейди Чарлз да разговаря с нея се крие някаква цел и искаше да разбере каква бе тя. Затова каза единственото, което можеше да каже абсолютно честно:
— Мога да ви уверя, че ценя тази брошка също толкова много, колкото вашата приятелка.
— Радвам се, че камеята се радва на любовта на собственичката си — възрастната жена се усмихна с неподправено задоволство, но все още не се бе отпуснала удобно на пейката. — Тя трябва отново да символизира един успешен съюз.
Лиз отговори на усмивката и погледът й се смекчи при мисълта за щастието, което намери в своя брак.
— Разтревожих се от очевидната ви загриженост — лицето на лейди Чарлз изразяваше съжаление към младата американка, която очевидно се мъчеше да се приспособи към непознатите обичаи. — И тъй като сте нова за нашия социален кръг, реших, че е мое задължение да ви дам някои съвети за порядките в него, по-точно, за нещо, с което проницателните съпруги избягват да се сблъскват.
Лиз знаеше, че е невъзможно лейди Чарлз да подозира истинските причини за нейната загриженост и не това изявление я накара да потръпне. По-скоро споменаването на думата „задължение“ изостри вниманието й. Никога в живота й до този момент употребата на тази дума не е предхождала добри новини.