В дъното на една голяма зала Грей и един негов приятел седяха на малка маса срещу двама грубияни, които бяха повече от пийнали. Ярката светлина от сцената на другия край на залата осветяваше редове от ложи и балкони от трите страни и множество маси в средата. След като жонгльорите, смешниците и акробатите приключиха, мястото се изпълни с вулгарни песни и с техните изпълнители — жени в крещящи рокли и голи рамене и мъже, облечени в най-различни дрехи — от шарени дрипи до официални костюми в черно и бяло. В този най-долнопробен мюзикхол първите бяха много повече от вторите.
— Не, милор’. Нема тука никой, дето да са вика Язувеца, ама той сигур е едра риба, щото снощи пак гу търсиха — каза един мършав мъж със стъклен поглед, който въпреки това подсказваше, че търси всяка възможност да се облагодетелства.
Грей се вгледа през тежкия въздух, пропит с миризма на джин и евтин парфюм, която почти се виждаше.
— Някой е разпитвал снощи за Язовеца?
— Пра’илно — този отговор дойде от по-дребния мъж, който се бе присламчил към тях преди малко.
— Как изглеждаше? — Грей бе объркан от мисълта, че още някой рови из тази мръсотия. Приятел или враг? Всъщност нямаше значение. И в двата случая работата щеше да се оплеска.
— Беха двама, ’дин гусин и ’дна гуспужа — първият мъж отново взе думата.
— И… — Грей овладя нетърпението си. Дама? По-скоро жена. Той се стресна от мисълта за участието на жена в този гаден бизнес, но веднага осъзна слабостта на тази логика. В края на краищата, жените търгуваха с нещастието на представителките на своя пол от векове. „Мадам“ в Лондон бяха неизброими.
— Гуспужата беши в черну цялата и не видях на кво прилича, ама гусина беши съ тъмни учи и светла куса.
— Колко висок?
— Колкот приятела ви. Нали Стан? — Стъкленият поглед бавно се премести към другия пияница, който изглежда не можеше да помни такива неща чак до другия ден.
— Ъхъ — кимна той и действието едва не го събори от масата.
Първият го изправи и отново го подпря на масата.
— Благодаря — усмихна се леко Грей и даде на всеки по една блестяща монета, която те веднага провериха с потъмнелите зъби, които им бяха останали. Описанието, което дадоха, подхождаше на двама мъже сред познатите на дука. Не изглеждаше да е някой от тях, но и двамата бяха съмнителни. Тимъти сигурно нямаше основание да желае среща с Язовеца. Още по-сигурно бе, че Хейтън вече познава този човек.
Грей и сър Дейвид тръгнаха от Гейъти Хол и с облекчение посрещнаха дори острата миризма отвън. Докато вървяха през Хеймаркет, сър Дейвид трябваше да прави два пъти повече крачки от Грей, за да върви в крак с него. В тази част на града имаше малко газени лампи, които мъждукаха пред публичните домове и кръчмите, ограждащи мизерните жилища на гетото. Единствената плътна светлина идваше от луната, която едва се подаваше над порутените къщурки. От всеки ъгъл, покрай който минаваха, се чуваха кучета, плъхове и жални човешки стенания.
— Не разбрах защо трябваше да минаваме през тези отвратителни предградия, младежо — винаги доволният и забавен сър Дейвид изглеждаше разстроен и малко сърдит, задето Грей го доведе тук.
— Извинявай, Дейвид — Грейсън наистина съжаляваше, че доведе стария приятел на баща си в това място, пълно с човешко отчаяние и безнадеждност, каквото другият не бе виждал и не искаше да види, за да не разстрои спокойния си живот. Той не бе искал никой да го придружава в това неприятно начинание, от което не разбра нищо за това, което търсеше, но научи доста други неща.
— Виж светлината вдясно. Това са осветените улици, където можем да наемем файтон и да отидем в клуба. Там е чисто, топло и има добра храна.
— Да побързаме, за да се махнем от това ужасно място — сър Дейвид поднови усилията си да се движи по-бързо.
— Кофти място, а? — огромен мъж застана на пътя на сър Дейвид и злобната му усмивка разкри изпочупени зъби. — За тъз обида на чесния ни дом шъ ни платити данък да минити.
Разяреният сър Дейвид отстъпи назад и почти загуби равновесие на хлъзгавите павета. Грей заобиколи спътника си и натисна един невидим бутон на стилния си бастун. Освободена, скритата сабя изсвистя. Лунната светлина се отразяваше в острието. С котешка грациозност Грей тръгна към нападателя. Блестящите сиви очи излъчваха не по-малко опасна решимост. Като пребит плъх мъжът подви опашка и се скри в клоаката, от която излезе.