— Какво правехте в района на Хейтън? Паркът, към който си казала на Юфемия, че отивате, е в противоположна посока.
— Ние не отивахме в парка — Лиз бързо мислеше, за да даде правдоподобно извинение. — Добре, Грей, признавам, че целта ни бе домът на графа.
Стомана блесна в сините му очи. Той я предизвика, но дълбоко в сърцето си не желаеше да чуе потвърждение на своите подозрения.
— Тръгнахме — продължи Лиз, — за да хвърлим един поглед на градините му. Херцогинята на Етъртън не спира да отегчава всички около себе си с оплаквания как графът е откраднал градинаря й. В резултат на тази долна постъпка, по нейните думи, градините на Хейтън, особено тази пред къщата, станали най-красивите в Лондон.
Докато слушаше несвързания й разказ, Грей притвори очи, за да възвърне хладнокръвието си, като по този начин прикри своето облекчение, както и раздразнението, че една толкова глупава история е станала причина за необуздания му гняв. Той лесно прие това извинение, което му звучеше точно като останалите безсмислици, чрез които отегчените дами от висшето общество изразходваха енергията си. Учуди го единствено фактът, че същата Лилибет, която можеше интелигентно да обсъжда с него важни проблеми, се занимава с подобни глупости.
— Видя ли тези градини? — попита Грей и се усмихна за първи път през този ден.
— Съвсем отблизо — намръщи се тя. — И не са нещо особено, както Милдред искаше да ни внуши.
Лиз остана доволна от язвителната усмивка на Грей. Той явно й бе повярвал и ледът започна да се топи. В следващия момент тя се упрекна, че обръща внимание на това. Неверният й съпруг може да й прощаваше, но тя нямаше да му прости.
Грей видя как блясъкът в тюркоазните очи изгасна и като спусна бронзовите си мигли, Лиз стисна устни. Нахлу вятърът на непредвидимите чувства и вината се върна. Той поиска от нея честност, но не й отвърна със същото, въпреки причината, която го доведе у дома толкова рано. Това бе задължение, което съвестта му го задължаваше да изпълни.
— Не ме попита защо съм тук, когато парламентът е в сесия, а аз нямам някакви светски задължения, които да налагат отсъствието ми.
Лиз се учуди, когато се прибра и го завари вече тук, но страхът, че чарът му може да я накара да забрави изневярата, й попречи да погледне красивия мъж.
— В ревността си, причинена от предполагаемата ти връзка с Хейтън, аз те обвиних несправедливо, но няма да ти се извиня, тъй като все пак си виновна за днешната си постъпка.
Тя стреснато вдигна очи, за да срещне пронизващия му поглед.
— Но тъй както току-що поисках обяснения от теб, мисля, че аз също ти дължа отговор на въпросите, които повдигна вчера — силната му челюст се стегна и усмивката угасна. — Това е проблем, който съм обсъждал само с юридическия си съветник от деня, в който се сблъсках с него.
— Не — изпълнена с вина, задето накара съпруга си да приеме една лъжа за истина, Лиз пристъпи към него и сложи едната ръка на гърдите му, а другата допря до устните си. — Не ми казвай нищо, което не би искал да споделиш. Аз трябва да ти вярвам. Ти бе прав, като каза, че като съпруга не успях да ти отдам дължимото доверие.
— Глупости — Грей взе малките й ръце в своите и нежно я привлече към себе си. — Нито една съпруга не дължи на мъжа си доверие, което той не е заслужил. И аз нямам право да искам твоето, преди да съм споделил с теб всичко.
Лиз не каза нищо, но очите й се разшириха. Имаше ли семейство Брант някаква грижливо пазена тайна? Някоя душевно болна леля, заключена в кулата на имението Ашли?
Грей видя бързо променящото се изражение на лицето й и разбра, че въображението й бе полетяло.
— Не — тъжното му изражение, предизвикано от горчивия спомен, се проясни от топлината на яркото й присъствие и той се усмихна. — Не е толкова ужасно, колкото ти очевидно се опасяваш. Само тайната на къщата на „Сейнт Джон“.
Лиз си наложи да не настръхва и да не издърпва ръцете си от неговите. Тя бе обещала доверие и имаше намерение да му го даде, независимо каква цена трябваше да заплати.
— Онази сутрин, когато те заварих да четеш вестник в библиотеката, аз ти казах как ужасявах своя баща с дивите си постъпки. Това бе казано сериозно. Той наистина беше бесен… аз също. — Обичах майка си толкова много, колкото обичах и нейната майка — първата Лилибет. Бях малко момче, едва обуло дълги панталони, когато научих, че баща ми, когото имах за образец на съвършения джентълмен, държи любовница. Мама поддържаше почти идеална фасада на неинформираност по въпроса. Но по редките прояви на дълбоко скрита болка аз разбрах, че тя знае за тази жена и търпи заради любовта си към мъжа, който не заслужаваше това. Тя му прости обидата и нанесената рана, но аз не можах. Той се надяваше, че аз ще променя своето отношение и че ще последвам тази обичайна за мъжете от нашите среди практика. Но като видях болката, която това причини на майка ми, аз не можех и не исках.