Тя извади официален на вид корабен дневник.
— Благодаря, Роза. Не си представях подаръка ти така, но… Какво е това?
— Просто… ми попадна — корабният дневник на Арсенала. Вписана е датата, когато черната ти галера отплава за Кипър в края на миналата година…
— Нима? — Ецио се пресегна към книгата, но Роза я отдръпна присмехулно. — Дай ми я, Роза. Не си прави шегички!
— Всичко се плаща — прошепна му тя.
— Щом казваш.
Той я прегърна и я притисна в обятията си. Тялото й се отпусна блажено и той бързо грабна книгата.
— Хей! Не е честно! — засмя се Роза. — Както и да е… за да ти спестя напрежението, ще ти кажа, че твоята галера се връща във Венеция… утре!
— Какво ли носи?
— Защо ли не се учудвам, че някой съвсем близо до мен ще разбере на всяка цена какъв е товарът й?
Ецио се усмихна.
— Първо ще празнуваме!
В същия момент обаче дотича позната фигура.
— Леонардо! — изненадано възкликна Ецио. — Смятах, че още си в Милано!
— Току-що се върнах — обясни маестрото. — Казаха ми къде да те открия. Здравей, Роза. Съжалявам, Ецио, но трябва да поговорим.
— Сега? Веднага?
— Съжалявам.
— Хайде, момчета — усмихна се Роза, — забавлявайте се! Аз ще почакам.
Леонардо поведе недоволния Ецио, който промърмори:
— Дано наистина е важно.
— И още как, и още как! — помирително вметна маестрото.
Поеха по тесните алеи към ателието му. Леонардо се засуети и накрая нареди върху голямата маса в средата на кабинета бутилка топло вино, престояли сладкиши и купчина документи.
— Доставих страниците от Кодекса в Монтериджони, както обещах, но не устоях на изкушението да ги прегледам още веднъж и да ги прекопирам. Не знам как преди не съм доловил връзката, но когато ги наложих една до друга, установих, че схемите, символите и древното писмо добиват смисъл. Явно сме се натъкнали на златна мина — страниците са последователни! — Той млъкна рязко. — Това вино е прекалено топло! Разглезих се със „Сан Коломбано“ и сега „Венето“-то ми се струва като конска пикня.
— Продължавай — търпеливо му напомни Ецио.
— Слушай! — Леонардо извади очила и си ги сложи. Разлисти документите и зачете: — Пророкът… ще се появи… когато донесат втората част в Плаващия град…
Ецио рязко пое дъх.
— Пророкът? — повтори той. — Само пророкът може да го отвори… две частици от Райската градина…
— Ецио? — изгледа го изпитателно Леонардо и свали очилата. — Какво има? Сещаш се нещо?
Ецио го погледна замислено. После решително подхвана:
— Познаваме се отдавна, Леонардо. Ако не мога да ти се доверя, то кому… Слушай! Чичо Марио спомена нещо такова преди много време. Вече е разчел други страници от Кодекса. Както и баща ми, Джовани. Съдържат пророчество за древно подземие, в което е скрито нещо… нещо много могъщо.
— Така ли? Удивително! — възкликна Леонардо, но нещо му хрумна. — Виж, Ецио, ако ние сме научили това от Кодекса, колко ли знаят Барбариго и останалите ти врагове? Навярно и те предполагат за съществуването на подземието. И ако е така, това никак не е добре…
Ецио бързо размисли.
— Почакай! — прекъсна той Леонардо. — Ами ако затова са изпратили галерата в Кипър? Да открие тази „частица от Рая“? И да я донесе във Венеция?
— „Когато донесат втората част в Плаващия град…“ Разбира се!
— Спомням си… „пророкът ще се появи…“, „само пророкът може да отвори подземието“. За Бога, Леонардо, когато чичо ми разказваше за Кодекса, бях твърде млад, твърде самонадеян. Сметнах го за старческа фантазия. Сега разбирам! Убийството на Джовани Мочениго, на близките ми, опитът да отнемат живота на дук Лоренцо и ужасната смърт на брат му — всичко е част от плана му да намери подземието. Той е първият в списъка ми — Испанеца, чието име още не е задраскано!
Леонардо ахна. Знаеше кого има предвид Ецио.
— Родриго Борджия — промълви той.
— Точно така! Галерата се връща от Кипър утре. Трябва да я посрещна.
Леонардо го прегърна.
— Късмет, приятелю — пожела му той.
На другия ден призори Ецио, понесъл всичките си оръжия от Кодекса и бандолиера с кинжали, се притаи в сенките на колонадата край дока, без да откъсва поглед от група мъже, облечени — за да не привличат излишно внимание — в семпли униформи с едва забележимия герб на кардинал Родриго Борджия, които разтовариха най-обикновен малък кош от току-що пристигналата от Кипър черна галера. Държаха коша с кожени ръкавици и го подадоха на един от своите. Той го вдигна на рамо и се накани да тръгне. В същия момент Ецио забеляза още петима войници, понесли върху раменете си подобни кошове. Дали във всеки се криеше безценен артефакт — „втората частица“ — или всички, освен един бяха само уловка? Войниците изглеждаха еднакво, особено от дистанцията, която Ецио трябваше да спазва, докато ги следи.