— Обречен си да изгубиш, момче! — озъби се той. — Не можеш да предотвратиш предреченото! Ще умреш от ръката ми като баща си и братята си. Смърт очаква всички, осмелили се да се възправят срещу тамплиерите.
Гласът на Родриго обаче издаваше колебание. Ецио се огледа и видя, че и последният му войник е убит. Той застана на прага, за да препречи пътя му, вдигна сабята си и замахна с думите:
— Това е за баща ми!
Кардиналът се приведе, отбягна удара и го блъсна. Изпусна обаче безценната кутия, профучавайки през вратата, за да си спаси кожата.
— Не се залъгвай! — заплашително извика той, преди да изчезне. — Ще се срещнем отново! И тогава ще се погрижа да умреш бавно и болезнено.
Ецио се бореше да си поеме дъх и да се изправи на крака. Към него се протегна женска ръка. Той вдигна поглед и я позна — Паола!
— Кардиналът избяга — усмихна му се тя. — Но няма значение. Получихме онова, за което дойдохме.
— Не! Чу ли го какво каза? Трябва да го настигна и да довърша започнатото!
— Успокой се — рече му друга жена.
Беше Теодора. Ецио се озърна и видя всичките си приятели — Марио, Лисицата, Антонио, Бартоломео, Паола и Теодора. И още някого. Блед, тъмнокос младеж със замислено, присмехулно лице.
— Как се озовахте тук? — попита той, долавяйки напрежението им.
— Също като теб — отвърна младият непознат. — Водени от надеждата да видим пророка.
Ецио се почувства объркан и раздразнен.
— Не! Аз дойдох да убия Испанеца! Пет пари не давам за вашия пророк. Ако изобщо съществува! Със сигурност не е тук.
— Нима? — Младежът млъкна и се втренчи в Ецио. — Ти си пророкът.
— Какво?
— Очаквахме появата му, както беше предсказано. А ти си бил през цялото време между нас! Ти си Единственият, когото търсехме.
— Не разбирам. Кой си ти впрочем?
Младежът се поклони леко.
— Казвам се Николо ди Бернардо дей Макиавели. Член съм на Ордена на асасините, обучени в древното изкуство да пазят бъдещето на човечеството. Също като теб, също като всички жени и мъже тук.
Ецио удивено ги изгледа един по един.
— Вярно ли е, чичо Марио? — попита най-сетне той.
— Да, момчето ми — пристъпи напред Марио. — От години те напътстваме и ти преподаваме всички необходими умения, за да се присъединиш към нас.
В главата на Ецио се блъскаха рояк въпроси. Не знаеше откъде да започне.
— Как е семейството ми? — попита най-сетне. — Майка ми, сестра ми?
— В безопасност са и са добре. Вече не са в манастира, а при мен в Монтериджони. Мария завинаги ще остане белязана от скръбната загуба, но се е посветила на милосърдие заедно с игуменката. Що се отнася до Клаудия, игуменката прозря — далеч преди нея самата — че отшелническият живот не подхожда на темперамента й и че има други начини да служи на Бог. Освободи я от обета и Клаудия се ожени за моя старши капитан. Скоро, Ецио, ще те дари с племенник или племенничка.
— Чудесни новини, чичо Марио. И на мен не ми допадаше идеята сестра ми да прекара живота си в манастира. Но имам и много други въпроси.
— Скоро ще намерим време и за тях — намеси се Макиавели.
— Чака ни още работа, преди да видим отново близките си и да празнуваме — рече Марио. — А може би никога няма дойде моментът. Принудихме Родриго Да остави кутията, но той няма да намери мира, докато не си я върне. Затова трябва да я пазим с цената на живота си.
Ецио огледа застаналите в кръг асасини и за пръв път забеляза, че всички имат клеймо на безименния пръст на лявата ръка. Очевидно обаче въпросите трябваше да почакат. Марио се обърна към съратниците си:
— Мисля, че е време.
Те кимнаха тържествено, Антонио извади карта, разгъна я и показа на Ецио отбелязано с кръстче място.
— Ще се срещнем тук по залез-слънце — произнесе той със сериозен и нетърпящ възражение тон.
— Хайде! — подкани останалите Марио.
Макиавели взе кутията с безценното й тайнствено съдържание и асасините поеха в редица към улицата, оставяйки Ецио сам.
Надвечер Венеция бе зловещо опустяла и просторният площад пред базиликата беше тих и безлюден, ако не броим постоянните му обитатели — гълъбите. Камбанарията се възправяше зашеметяващо висока над него, но Ецио се закатери без никакво колебание. Срещата несъмнено щеше да осветли част от въпросите му. Дълбоко в сърцето си усещаше, че някои от отговорите ще му се сторят страшни, но знаеше, че не може да ги загърби.