Маестрото обаче не отлепяше очи от машината и внимателно я обръщаше насам-натам. Тя засия в призрачна, сякаш породена от само себе си светлина.
— Изработена е от материали, които, логично погледнато, не биха могли да съществуват — удивено продължи Леонардо. — И въпреки това явно е много древна.
— Несъмнено е спомената в страниците от Кодекса, които притежаваме — обади се Марио. — Разпознавам я по описанието. В Кодекса е наречена „частица от Рая“.
— А Родриго я нарече ябълка — добави Ецио.
Леонардо го погледна остро.
— Като ябълката от Дървото на познанието? Ябълката, която Ева дала на Адам?
Всички се взряха отново в предмета. Той светеше по-ярко, хипнотично. Ецио почувства непреодолимо и необяснимо желание да протегне ръка и да го докосне. Не усети топлина и наред с обаянието почувства страх, сякаш ако го досегне, мълнии ще поразят тялото му. Забрави за останалите, около него притъмня и застудя. На света останаха само той и… предметът.
Гледаше как ръката му се протяга, сякаш не е част от него, сякаш вече не може да я контролира, докато накрая се отпусна решително върху гладката повърхност.
Ецио се смая. Ябълката изглеждаше метална, но на допир бе топла и мека като женска кожа. Сякаш беше жива! Но не му остана време за размисли. Ръката му отлетя встрани и сиянието в предмета, което досега се разгаряше плавно, внезапно припламна в ослепителен калейдоскоп от светлини и цветове, сред чийто вихър Ецио различи форми. За миг потърси с очи приятелите си. Марио и Макиавели се бяха извърнали, покрили с длани главите си от ужас или от болка. Леонардо стоеше като хипнотизиран с разширени очи и зяпнала от удивление уста. Ецио се взря отново в ябълката и забеляза, че формите се очертават по-ясно — просторна градина с чудовищни създания, тъмен град в пламъци, огромни облаци като гъби, по-големи от катедрали и от дворци, армия в атака, но армия, каквато Ецио никога не бе виждал дори не беше си представял — мъже, които с кучета и камшици подкарваха към тухлени сгради изтощени хора в униформи на райета, високи комини, бълващи дим, звезди и планети, кръжащи в спирали, мъже в чудновато облекло, плаващи в черното пространство. И още — друг Ецио, друг Леонардо и Марио, и Макиавели… пионки на времето, политнали безпомощно из въздуха като играчки, подети от могъщи ветрове. Приятелите му сякаш наистина се понесоха из стаята!
— Спри го! — изкрещя някой.
Ецио стисна зъби, несъзнателно улови дясната си китка с лявата ръка и се насили да докосне отново предмета.
Той веднага угасна. Стаята отново възвърна обичайния си облик. Приятелите се спогледаха. Всичко си беше на мястото. Очилата на Леонардо бяха още на носа му. Ябълката лежеше спокойно върху масата — безобиден предмет, на който малцина биха обърнали внимание.
Леонардо проговори пръв:
— За нищо на света не бива да попада в погрешни ръце! Би подлудило всеки по-податлив ум!
— Съгласен съм — отвърна Макиавели. — Едва го изтърпях. Не мога да повярвам, че е толкова могъщо.
Той си надяна ръкавиците, вдигна внимателно Ябълката, прибра я в кутията и захлопна капака.
— Дали Испанеца знае какво представлява този предмет? Дали може да го контролира?
— Никога не бива да попада в ръцете му — твърдо отсече Макиавели и подаде кутията на Ецио. — Ще го наглеждаш и ще го пазиш с всички умения, на които сме те научили.
Ецио пое внимателно кутията и кимна.
— Занеси го във Форли — предложи Марио. — Цитаделата там е защитена със стена и мощни оръдия. Командва я един от най-верните ни сподвижници.
— Кой е той? — попита Ецио.
— Казва се Катерина Сфорца.
Ецио се усмихна.
— Спомням си… Стара познайница, с която с радост ще се срещна отново.
— Тогава се приготви за път.
— Ще дойда с теб — каза Макиавели.
— Ще ти бъда благодарен — усмихна се Ецио. После се обърна към Леонардо: — Ами ти, amico mio?
— Аз ли? Щом си свърша работата тук, ще се върна в Милано. Дукът там е благосклонен към мен.
— Ела и в Монтериджони, когато се отбиеш пак във Флоренция и си по-свободен — обади се Марио.
Ецио погледна добрия си приятел.
— Довиждане, Леонардо. Надявам се пътищата ни пак да се пресекат някой ден.
— Убеден съм — отвърна Леонардо. — А ако ти потрябвам, Аниоло във Флоренция винаги знае къде съм.