— Все пак, слава Богу, картата е още у нас — обади се Катерина. — Той не посмя да губи време да я издирва.
— Но ако тя вече не му трябва? Нали Ябълката е у него?
— Не бива да позволяваме на тамплиерите да победят — мрачно обяви Макиавели. — Трябва да ги последваме!
Ецио обаче виждаше, че приятелят му е смъртнобледен от раните.
— Не, ти оставаш тук! Катерина! Погрижи се за него! Аз заминавам! Може би не е късно!
23.
Ецио пътува дни наред, като яздеше по светло и почиваше само колкото да смени конете, а когато най-накрая стигна до Апенините, разбра, че търсенето на Кеко Орси ще го отведе още по-далеч. Досети се, че ако Кеко се беше прибрал в родния си край — Нубилария — може би ще го пресрещне по пътя за Рим някъде по дългото, криволичещо на юг шосе. Нямаше гаранция, че Кеко не е поел направо към Рим, но според Ецио с такъв скъпоценен товар като Ябълката неговият противник щеше да предпочете безопасността на познатото място, а оттам щеше да изпрати куриери да проверят дали Испанеца се е върнал във Ватикана, преди да го потърси там.
Затова Ецио реши да се отбие в Нубилария и влязъл незабелязано в града, се зае да научи нещо повече за местонахождението на Кеко. Съгледвачите на Орси обаче бяха навсякъде и не след дълго Ецио узна, че врагът му е предупреден и възнамерява да избяга с Ябълката с конвой от две карети, за да осуети плановете му.
На сутринта, в която Кеко смяташе да потегли, Ецио стоеше на пост, без да откъсва поглед от южните порти на Нубилария. Скоро очакваните две карети минаха с грохот през тях. Ецио яхна коня си, за да ги застигне, но в този момент трета, по-лека карета, управлявана от довереник на Орси, изневиделица изскочи от една странична улица и нарочно засече Ецио. Конят му се изправи на задни крака и го хвърли от гърба си. Пришпорван от времето, Ецио се принуди да изостави коня, скочи на крака, покатери се върху каретата на Орси и с един удар събори кочияша на земята. Шибна конете с камшика и се впусна по дирите на Кеко.
Скоро зърна пред себе си каретите му, но те също го забелязаха и ускориха темпо. Докато препускаха с пълна сила по планинския път, тази с ескорта на Кеко, претъпкана с войници на Орси, готови всеки миг да стрелят по Ецио с арбалетите си, взе завоя твърде бързо. Конете се откъснаха от поводите и се понесоха напред по виещия се път, каретата, останала без управление и с празни впрягове, излезе от пътя и се сгромоляса право в долината на стотици метри надолу. Ецио безмълвно благодари на милостивата съдба. Той подкара наново конете, стараейки се да не ги пришпорва прекалено, за да не им се пръснат сърцата — но те теглеха по-лек товар в сравнение с тези на Кеко и без усилие преодоляха разстоянието между него и плячката му.
Когато се изравни с кочияша на Орси, онзи замахна към него с камшика, но Ецио го хвана и му го отне. После издебна удобен момент, пусна поводите и скочи от каретата си върху покрива на Кековата. Освободени от товара и волята на господаря, конете му изпаднаха в паника, стрелнаха се в далечината и се изгубиха от поглед по пътя напред.
— Изчезвай, мътните те взели! — изкрещя стреснат кочияшът на Кеко. — Какво, за Бога, си мислиш, че вършиш? Побъркан ли си? — Без камшика обаче му беше трудно да усмирява конете си. Не смееше да влиза в схватка.
От вътрешността на каретата се чуха крясъците на Кеко:
— Не ставай глупав, Ецио! Никога няма да се отървеш! — Подаде се през прозореца до кръста и посегна със сабята си към гърдите на Ецио, докато кочияшът му панически се мъчеше да озапти конете. — Слизай веднага от каретата ми!
Кочияшът нарочно наклони колесницата, за да се опита да събори Ецио, но той се държеше с все сили. Покривът се сведе застрашително и накрая, минавайки покрай запусната мраморна кариера, изоставената на инерцията карета се сгромоляса на една страна, а кочияшът се просна върху купчина мраморни плочи, отсечени някога от зидарите и захвърлени заради дефекти в камъка. Поводите завлякоха конете надолу и те в панически ужас заораха с копита в земята. Ецио се измъкна със скок, приземи се приклекнал и приготви сабята си в очакване на Кеко, който, отървал се без наранявания, се измъкна навън, останал без дъх, но вбесен.
— Дай ми Ябълката, Кеко. Всичко свърши.
— Безумец! Ще свърши, когато пукнеш! — Замахна с меча към Ецио и след миг двамата вече кръстосваха остриета опасно близо до ръба на пътя.
— Дай ми Ябълката, Кеко, и ще те оставя да си вървиш. Нямаш представа каква сила има това, което държиш в ръцете си.