— Никога няма да я имаш. Когато моят Господар я получи, ще се сдобие с нечувана сила, а ние двамата с Лодовико ще бъдем до него и ще се наслаждаваме на своя дял!
— Лодовико е мъртъв! И нима вярваш, че Господарят ти ще те остави жив, щом вече не си му нужен? Та ти знаеш твърде много!
— Убил си брат ми? Тогава ето ти това заради него! — спусна се към него Кеко.
Те се втурнаха един към друг, проблеснаха остриета, Кеко отново замахна към Ецио, но мечът му се отклони от металния щит. Неуспехът на добре премерения удар го смути, но той се окопити бързо и замахна към дясната ръка на Ецио. Прониза мускулите надълбоко и го принуди да изпусне оръжието си.
Кеко изрева победоносно. Опря върха на меча си в гърлото на Ецио.
— Недей да молиш за милост — рече той, — защото няма да я получиш.
Изтегли назад ръката си, за да нанесе фаталния удар. В този миг Ецио извади двуострата кама от механизма на лявата си предмишница и със светкавичен замах я заби право в гърдите му.
Кеко застина за момент, вторачен в капещата върху белия път кръв. Пусна меча си и политна към Ецио, вкопчвайки се в него за опора. Лицата им почти се допираха. Кеко се усмихна:
— И този път печелиш — прошепна той.
Капките живот се заизцеждаха още по-бързо през гърдите му.
— Струваше ли си? — попита Ецио. — Толкова пролята кръв!
Мъжът сякаш се изсмя или по-скоро се закашля, защото от гърлото му бликна още кръв.
— Виж, Ецио, знаеш колко трудно ще опазиш нещо толкова ценно — едва си поемаше въздух той. — Отивам си днес, но утре ще дойде твоят ред. — Лицето му застина, очите му се обърнаха нагоре, а тялото му се строполи в краката на Ецио.
— Ще видим, приятелю — рече младият мъж. — Почивай в мир.
Почувства се изтощен. От раната на ръката му бликаше кръв, но той събра сили да стигне до каретата и да успокои конете, а после и да ги освободи от впряга. След това претърси вътрешността и тутакси забеляза ковчежето. Трескаво го отвори и се увери, че съдържанието му е непокътнато, затвори го отново и го стисна под мишница. Обходи с поглед каменоломната, където кочияшът лежеше все така безжизнен. Нямаше нужда да проверява дали човекът е мъртъв — прекършеното му тяло казваше всичко.
Конете не се бяха отдалечили много и Ецио се приближи към тях, питайки се дали ще му стигнат силите да скочи върху единия и да го язди поне донякъде по обратния път към Форли. Надяваше се там да завари всичко непокътнато, понеже преследването на Кеко бе продължило доста повече, отколкото беше предвидил или очаквал. Нито за миг обаче не си беше помислял, че задачата му ще се окаже лесна. Все пак Ябълката отново беше у асасините. Времето му не бе пропиляно напразно.
Погледна пак конете и прецени, че е най-добре да избере водача. Понечи да се издърпа нагоре за гривата му, понеже конят бе останал без юзда, но тутакси се строполи.
Загубил беше повече кръв, отколкото подозираше. Трябваше да превърже някак раната си, преди да предприеме каквото и да било. Завърза коня с въже за едно дърво и откъсна лента от ризата на Кеко за превръзка. После завлече тялото настрани. Минеше ли по пътя някой не дотам наблюдателен, би си помислил, че Ецио и кочияшът са жертви на трагична пътна злополука. Така или иначе ставаше късно и едва ли щеше да срещне някого в този час.
Положеното усилие обаче го изцеди до крайност. „Дори и аз се нуждая от почивка“ — помисли си той и идеята му хареса. Седна в сянката на дървото и се заслуша в тихото хрупане на пасящия кон. Сложи ковчежето на земята до себе си и отново се огледа предпазливо наоколо — не биваше да остава дълго тук. Клепачите му натежаха и той не забеляза безшумния наблюдател, скрит зад едно дърво на възвишението край пътя.
Когато Ецио се събуди, цареше мрак, но в лунната светлина забеляза силуета, прокраднал се тихомълком наблизо.
Ецио почувства тъпа болка в дясната ръка, понечи да се подпре върху здравата лява, но установи, че не може да я помръдне. Някой беше домъкнал мраморна плоча от кариерата и с нея бе я приковал. Той се напъна и опита да се изправи на крака, но не успя. Погледна в посоката, където беше оставил ковчежето.
Нямаше го.
Мъж с черна шапка и бяло расо на доминикански монах явно бе забелязал, че Ецио се е събудил, и се пресегна, за да намести още по-здраво мраморната плоча върху затиснатата ръка. Ецио видя, че единият му пръст липсва.
— Почакай! — викна той. — Кой си ти? Какво правиш?