— Заповядай — покани го Леонардо.
По-малкото помещение бе дори по-разхвърляно от ателието, ала сред купищата книги, мостри и пергаменти, изписани със същия неразгадаем шифър, художникът, както обикновено (и в контраст с обстановката) безупречно облечен и напарфюмиран, успя да освободи малко място върху голямата чертожна дъска, внимателно натрупвайки част от документите на купчина.
— Извини ме за безпорядъка — каза той. — Ала поне си намерихме оазис! Да видим какво ми носиш. Освен ако не искаш да изпиеш първо чаша вино?
— Не, не.
— Добре — нетърпеливо каза Леонардо. — Покажи ми го тогава!
Ецио извади нежно острието, кожената гривна и механизма, които предварително бе увил в загадъчния пергамент от сандъка на баща си. Леонардо се опита да сглоби частите. Напразно. И сякаш се отчая.
— Не знам, Ецио — подхвана той. — Този механизъм е стар, много стар, но е и сложен и бих казал, изпреварил дори нашето време. Удивително! — Той вдигна поглед. — За пръв път виждам подобно нещо. Но се опасявам, че съм безпомощен без оригиналната схема.
После посегна към пергамента, за да прибере частите.
— Почакай! — възкликна той и се варя в написаното.
Остави настрани счупеното острие и кожената гривна, разтвори листа, зачете се и затършува из редицата стари книги и ръкописи на полицата до него. Намери каквото търсеше, постави двете книги върху масата и вглъбено ги запрелиства.
— Какво правиш? — попита Ецио.
— Много интересно… — рече Леонардо. — Изглежда е страница от сборник с древни ръкописи.
— Какво?
— Част от манускрипт. Не е печатан, а е писан на ръка. Явно наистина датира от дълбока древност. Имаш ли и други?
— Не.
— Жалко. Не бива да се късат страници от такива книги — възмути се Леонардо. — Освен ако цялата…
— Какво?
— Нищо. Съдържанието е закодирано. Ала ако теорията ми е правилна… тези схеми навярно…
Ецио замълча очаквателно, но Леонардо потъна в своя собствен свят. Младежът седна и търпеливо зачака, докато маестрото разлистваше книги и свитъци, четеше съсредоточено, сверяваше текстовете и с лявата ръка си водеше бележки на чудатото огледално писмо, което често използваше. Ецио остана с впечатлението, че не е единственият, който живее потайно. Беглите му наблюдения върху дейността в ателието го навеждаха на мисълта, че ако Църквата надуши с какво се занимава Леонардо, бесилото му е в кърпа вързано.
Най-сетне маестрото вдигна поглед. Ецио обаче беше задрямал.
— Забележително — измърмори на себе си художникът, а после повтори по-силно: — Забележително! Ако разместим буквите и вземем всяка трета…
Той придърпа острието, кожената гривна и механизма. Извади изпод масата кутия с инструменти, завинти менгеме и тихо се зае за работа. Минаха час, два… Ецио спеше дълбоко, упоен от топлото ухание в стаята и ритмичното почукване и стържене. Накрая…
— Ецио! Събуди се!
— А?
— Виж!
Леонардо посочи към масата. Острието на камата — напълно възстановено — бе прикрепено към странния механизъм, а той на свой ред — към кожената гривна. Леонардо ги беше почистил и изглеждаха като нови, но не блестяха.
— Реших да не полирам метала — обясни Леонардо. — Оставих го матов като римско оръжие. Иначе ще блести издайнически на слънцето.
Ецио взе оръжието и опита тежестта му. Беше леко, но якото острие бе съвършено балансирано. За пръв път виждаше нещо подобно — изскачаща изневиделица кама, която може да прикрие над китката си. С едно сгъване на ръката острието се изстрелваше напред, готово да пронизва или да срязва според желанието на притежателя си.
— Смятах те за миролюбив човек — рече Ецио, спомнил си птиците.
— Идеите вземат връх — решително отвърна Леонардо. — Каквито и да са. А сега — добави той, изваждайки чук и длето от кутията с инструменти — ти си десничар, нали? Добре. Постави тогава десния си безименен пръст върху тази дъска.
— Защо?
— Съжалявам, но няма друг начин. Острието изисква пълна жертвоготовност от страна на притежателя си.
— Какво искаш да кажеш?
— Действа само ако безименният пръст липсва.
Ецио примигна. През ума му пробягаха десетки образи — припомни си мнимата преданост на Алберти към баща му, как съдията го успокояваше по-късно, след ареста на Джовани, последвалата екзекуция, опита да го заловят. Той стисна зъби.