— С какво право говориш за граници? Ти оглави този град, стана дук без формалното съгласие на градския съвет или на когото и да било!
— Нищо подобно!
Алберти се разсмя саркастично.
— Не би си признал, естествено! Ти винаги си невинен! Колко удобно! Обградил си се в Кареджи с мъже, които според всички останали проявяват опасно свободомислие — Фичино, Мирандола и този нехранимайко Полициано! Най-сетне обаче видяхме докъде се простира властта ти — с две думи, доникъде, влиянието ти практически се свежда до нула! Случилото се даде добър урок на съюзниците ми и на мен самия!
— Да, твоите съюзници от клана Паци. Те движат конците, нали?
Алберти разгледа обстойно ноктите си, преди да отговори:
— Подбирай си по-предпазливо думите, дук Лоренцо. Иначе ще привлечеш опасно внимание!
Заплахата обаче не прозвуча особено убедително.
— Ти трябва да си сдържаш езика, Алберти! И предай този съвет на приятелите си — приеми го като предупреждение.
С тези думи Лоренцо се устреми, последван от телохранителите си, към двора на църквата. След секунда, измърморвайки под нос някаква ругатня, съдията го последва. На Ецио му се стори, че Алберти хули себе си.
За случая колоните в закрития двор на църквата бяха драпирани в златоткано кадифе, в което ослепително се отразяваха светлините на хиляди свещи. На трибуна до фонтана в центъра свиреха музиканти, а на друга се възправяше бронзовата статуя — фигура с почти човешки ръст и неотразима красота. Ецио влезе, прикривайки се зад колоните и в сенките, и видя как Лоренцо поздравява маестрото. Разпозна и мистериозния мъж в качулата роба, който седеше до Алберти по време на екзекуцията.
На известно разстояние различи и съдията, заобиколен от възторжени членове на местната аристокрация. От дочутото Ецио разбра, че поздравяват Алберти, задето е отървал града от проказата на семейство Аудиторе. Явно, освен приятели, във Флоренция баща му си беше създал и много врагове. Младежът обаче осъзна, че те се бяха осмелили да се обърнат срещу него едва когато основният му съюзник — Лоренцо — бе напуснал града. Ецио се усмихна, когато една благородничка заяви, че се надява дукът да оцени неподкупността на съдията. Алберти очевидно никак не хареса намека. После някой попита:
— Какво стана с третия син? Ецио, така се казваше, нали? Завинаги ли напусна града?
Алберти се насили да се усмихне.
— Момчето не застрашава никого. Не го бива нито в ръцете, нито в ума. Ще го заловят и ще го екзекутират преди края на седмицата.
Събеседниците му се разсмяха.
— А ти, Уберто, какво планираш? — попита друг. — Да оглавиш градския съвет може би?
Алберти разпери ръце.
— Каквато е волята Божия. Искам само да продължа да служа на Флоренция — вярно и усърдно.
— Е, каквото и да избереш, знай, че имаш подкрепата ни.
— Сърдечно благодаря. Ще видим какво ни е отредило бъдещето. — Алберти се усмихна скромно. — А сега, приятели мои, предлагам да загърбим политиката и да се насладим на изящното произведение на изкуството, щедро финансирано от благородните Медичи.
Събеседниците на Алберти се запътиха към статуята. Ецио не ги последва. Алберти взе чаша вино и огледа множеството със смесица от удовлетворение и досада. Младежът разбра, че трябва да използва предоставилия му се шанс. Очите на околните бяха вперени в „Давид“, до който Верокио държеше нестройна реч. Ецио се прокрадна към Алберти.
— Не ти ли пресяда последният комплимент? — просъска Ецио. — Явно ще си останеш лицемер докрай.
Алберти го позна и в очите му пламна ужас.
— Ти!
— Да, Алберти. Аз съм. Ецио. Дойдох да отмъстя за баща си — твоя приятел — и за невинните си братя.
Съдията чу глухото изщракване на пружина и усети допира на метал върху гърлото си.
— Сбогом, Алберти — хладно каза Ецио.
— Спри — задъха се съдията. — На мое място и ти би постъпил така. За да защитиш онези, които обичаш. Прости ми, Ецио, нямах избор.
Ецио се приведе, глух за молбите му. Знаеше, че Алберти е имал избор — достоен избор — ала не му е достигнала смелост.
— И аз съм длъжен да закрилям онези, които обичам. Нима би проявил милост към майка ми и сестра ми, ако ги беше заловил? А сега — къде са документите на баща ми, които ти предадох? Сигурно си ги скрил някъде.
— Няма да се добереш до тях. Винаги ги нося у себе си!
Алберти понечи да го отблъсне и си пое дъх да повика стражата, ала Ецио заби камата в гърлото му и сряза шийната артерия. Без да изгъргори дори, съдията се свлече на колене, а ръцете му инстинктивно стиснаха гърлото в напразен опит да спрат фонтана от кръв, бликнал към тревата. Когато се строполи на една страна, Ецио се наведе бързо и отряза вързаната за колана на съдията кожена кесия. Погледна вътре. Последните самонадеяни думи на Алберти се оказаха верни. Документите наистина бяха у него.