— Въпреки всичко — каза Ецио — тези приказки за асасини и тамплиери звучат като древни легенди, като измислица.
— Прочетена в стар пергамент с тайнствено писмо? — усмихна се чичо му.
— Знаеш за страницата от Кодекса?
Марио сви рамене.
— Забрави ли? Тя беше при документите, които ми предаде.
— Знаеш ли какво представлява?
Ецио не искаше да замесва приятеля си Леонардо, освен ако не бе съвсем належащо.
— Е, който е поправил камата ти, сигурно е успял да я разчете поне отчасти — отвърна Марио, ала вдигна ръка, когато Ецио понечи да отвори уста. — Няма да ти задавам въпроси. Виждам, че закриляш някого и уважавам решението ти. Ала страницата съдържа повече от инструкции за употребата на това оръжие. Части от Кодекса са разпръснати из цяла Италия. Той е ръководство за дейността на Ордена на асасините, за историята му, за целите и познанието му. Той е, ако щеш, нашето кредо. Баща ти смяташе, че сборникът съдържа могъща тайна, способна да промени света. — Той замълча замислено. — Сигурно затова са го нападнали.
Ецио се обърка в лабиринта от нова информация.
— Асасини, тамплиери, този странен Кодекс…
— Аз ще те напътствам, Ецио. Но първо трябва да се научиш да разтваряш съзнанието си и винаги да помниш следното — нищо не е истина. Всичко е разрешено.
Макар Ецио да настояваше, Марио отказа да говори повече. Вместо това продължи да калява бойните му умения и от сутрин до здрач Ецио тренираше с младите воини на поляната пред замъка, а вечер рухваше в леглото, твърде уморен, за да обмисля каквото и да било. И тогава, един ден…
— Браво, племеннико! — похвали го Марио. — Смятам, че вече си готов!
— Благодаря, чичо, за всичко, което направи за мен — доволно отвърна Ецио.
Чичо му отговори с мечешка прегръдка.
— Ние сме семейство! Изпълнявах и дълга, и желанието си!
— Радвам се, че ме убеди да остана.
Марио го изгледа изпитателно.
— Е, преосмисли ли решението си да заминеш?
Ецио задържа погледа му.
— Съжалявам, чичо, но нямам избор. Заради мама и Клаудия все още смятам да поема към крайбрежието и да отплавам за Испания.
Марио не скри разочарованието си.
— Прости ми, племеннико, ала не те обучавах нито за собствено удоволствие, нито за твоя лична изгода. Подготвих те, за да се справяш по-добре с враговете ни.
— И ако ме открият, ще го направя.
— Значи — попита горчиво Марио — искаш да заминеш? Да загърбиш всичко, което баща ти е отстоявал и за което умря? Е! Не мога да се преструвам на доволен, защото съм много разочарован. Ала така да бъде! Орацио ще те заведе в манастира, щом прецениш, че майка ти е готова да пътува, и ще те изпроводи. Желая ти сполука!
Марио се обърна и си тръгна.
Мина още време, понеже Ецио разбра, че трябва да осигури на майка си достатъчно спокойствие, за да се възстанови. Той самият се готвеше за пътуването с натежало сърце. Най-сетне се накани да посети за последен път — както смяташе — майка си и сестра си в манастира, преди да ги отведе. Свари ги в по-добро състояние, отколкото смееше да мечтае. Клаудия се беше сприятелила с по-младите монахини и Ецио осъзна — с изненада и с не особено задоволство — че животът тук й допада. Междувременно Мария се възстановяваше стабилно, но бавно, и щом научи плановете му, игуменката се възпротиви. Настоя, че майка му се нуждае болезнено от почивка и не бива да поемат веднага.
Ецио се върна в замъка на чичо си със свито от съмнения сърце. Усещаше също как с времето колебанието се засилва.
В Монтериджони кипеше подготовка за военни действия. Трескавата деятелност поотвлече Ецио от тревожните мисли. Чичо му не се виждаше никакъв, но Ецио мярна запътилия се към кабинета с картите Орацио.
— Какво става? — попита той. — Къде е чичо?
— Подготвя се за битка.
— Каква битка? С кого?
— О, може би щеше да ти каже, ако смяташе, че ще останеш. Ала разбрахме, че възнамеряваш друго.
— Но…
— Слушай, старият ти приятел Виери де Паци се е укрепил в Сан Джиминяно. Утроил е гарнизона и тръби, че рано или късно ще срине със земята Монтериджони. Затова решихме да нападнем първи, да смачкаме жалката змия и да дадем на Паци урок, който дълго няма да забравят.