Цитаделата изглеждаше напълно изоставена, ала не след дълго откъм площада долетяха гласове. Появи се нова група войници на Виери. Те отвориха портата и влязоха в двора, крепейки едър, почти дебел мъж, който беше очевидно пиян.
— Къде са се дянали онези непрокопсаници, дето трябваше да охраняват портите? — попита мъжът. — Не ми казвайте, че Виери е отменил заповедта ми и ги е пратил да патрулират незнайно къде!
— Ser Роберто — обади се един от крепящите го мъже, — не е ли време да се оттеглите в почивка?
— Какво намекваш? Успях да се добера дотук, нали? А и нощта е още млада.
Новопристигналите съумяха да настанят шефа си на ръба на фонтана в центъра на вътрешния двор и се скупчиха около него, чудейки се какво да предприемат по-нататък.
— Всички смятат, че не съм добър капитан! — самосъжалително изхленчи Роберто.
— Глупости, господине! — рече застаналият най-близо до него мъж.
— Виери мисли така — каза Роберто. — Да знаете само как говори по мой адрес! — Той млъкна, озърна се, опита се да фокусира поглед и продължи да хленчи: — Ще ме сменят за нула време! А може би ще извършат и нещо още по-лошо! — Млъкна отново и подсмръкна. — Къде е проклетата бутилка? Подайте ми я! — Отпи голяма глътка, огледа бутилката, за да се увери, че е празна, и я захвърли. — Марио е виновен! Не повярвах на ушите си, когато шпионите докладваха, че е приютил племенника си, че е спасил малкия непрокопсаник от Виери! Сега гневът е изпарил разсъдъка на Виери и ми се налага да се изправя срещу стария си приятел! — Той се огледа жално наоколо. — Горкият стар Марио! Навремето бяхме съратници! Ала той отказа да мине на страната на Паци, макар да предлагаха повече пари, по-добро снаряжение, по-добър живот! Ще ми се да беше тук сега! За два гроша бих…
— Извинете — прекъсна го Ецио и пристъпи напред.
— Какво…? — възкликна Роберто. — Кой си ти?
— Нека се представя. Аз съм племенникът на Марио.
— Какво?! — изръмжа Роберто, понечи да се изправи и посегна напусто към меча си. — Арестувайте този нехранимайко! — Приведе се към него и Ецио долови киселия дъх на вино. И на чесън. — Знаеш ли какво, Ецио — усмихна се Роберто, — трябва да съм ти благодарен. Заловя ли те, Виери ще ме позлати! Ще мога да се оттегля в заслужен отдих! В малка крайбрежна вила, да речем…
— Пилците се броят наесен, капитане — прекъсна го Ецио.
Роберто се обърна и откри — доста след хората си — че са обкръжени от въоръжени до зъби войници от отряда на асасините.
— Ах! — възкликна той и се отпусна отново на ръба на фонтана, изгубил внезапно всякакво желание за битки.
Щом оковаха всички стражари и ги хвърлиха в тъмницата на цитаделата, Роберто, снабден с поредната бутилка, седна пред Ецио край масата в стая в съседство с вътрешния двор и услужливо заобяснява:
— Искаш Виери? Ще ти кажа къде е. С мен и без това е свършено. Отиди в Замъка на делфина на площада до северната порта. Там се провежда среща…
— Кои присъстват? Знаеш ли?
Роберто сви рамене.
— Приближените му от Флоренция мисля. Очакваше се да доведат подкрепления.
Прекъсна ги тревожният вик на Орацио:
— Ецио! Бързо! Пред катедралата се води сражение! Да вървим!
— Добре! Хайде!
— Ами този?
Ецио изгледа Роберто.
— Оставете го. Струва ми се, че най-сетне е избрал правилния път.
Щом излязоха на площада, до ушите на Ецио долетя шумът на битката, която се водеше пред катедралата. Приближи се и забеляза, че отрядът на чичо му отстъпва под напора на многобройна бригада от воини на Паци. Разчисти си път с ножовете, застана до чичо си и му съобщи какво е научил.
— Браво на Роберто! — рече Марио, въртейки енергично меча. — Винаги съм съжалявал, че премина в лагера на Паци, но най-сетне му дойде умът в главата. Върви! Разбери какво е намислил Виери!
— Ами ти? Ще ги удържиш ли?
Марио го изгледа мрачно.
— Поне известно време. Главният ни отряд сигурно вече е завзел повечето кули и скоро ще ни се притече на помощ. Побързай, Ецио! Не позволявай на Виери да се измъкне!
Замъкът се намираше в най-северната част на града, далеч от битката, въпреки че наоколо гъмжеше от войници — навярно подкрепленията, споменати от Роберто — и Ецио трябваше да се прокрадва предпазливо, за да не го забележат.
Пристигна тъкмо навреме — срещата явно беше приключила. Видя как четирима мъже в мантии се отправят към група вързани коне. Разпозна Джакопо де Паци, племенника му Франческо, Виери и — ахна стъписано — високия испанец, присъствал на екзекуцията на баща му. Още по-изненадан, Ецио зърна кардиналската емблема, избродирана върху рамото на неговата мантия. Мъжете поспряха край конете и Ецио успя да се промъкне до близкото дърво, за да подслуша разговора им. Напрягаше слух, думите долитаха откъслечно, но чутото го заинтригува.