През малкото останали до отпътуването часове Ецио яхна коня си и отиде в манастира да се сбогува с майка си и сестра си. После приготви най-необходимите дрехи и снаряжение и си взе довиждане с чичо си и мъжете и жените от града, които толкова дълго му бяха другари и съратници. На следното утро още призори оседла коня и излетя през градските порти със сърце, изпълнено с радост и решимост. През деня пътува без почивка, но и без произшествия, и надвечер се настани в новото си жилище, готов да опознае наново родната Флоренция, която не бе виждал толкова отдавна. Завръщането обаче не бе продиктувано от носталгични подбуди и щом отпочина, Ецио си позволи една тъжна разходка покрай фасадата на някогашния си дом, но веднага след това се запъти към ателието на Леонардо да Винчи, понесъл откритата у Виери страница от Кодекса.
Леонардо се бе разширил — вече заемаше и просторния склад вляво от ателието, който предоставяше достатъчно място за родените от въображението на маестрото артефакти. Две дълги дървени маси се простираха от единия до другия край на помещението, осветени от газени лампи и прозорци, разположени високо в стените, далеч от любопитни погледи. Върху масите, окачени по стените или разпръснати на части в средата на склада, се валяха безброй механизми, машини и техническо оборудване. По стените висяха и стотици рисунки и схеми. Сред тази творческа неразбория се щураха половин дузина помощници, надзиравани от възмъжалите, но не по-малко привлекателни Аниоло и Иноченто. Ецио зърна модел на фургон, само че от всичките му страни стърчаха оръжия, а отгоре го покриваше брониран навес, напомнящ обърнат наопаки похлупак на гърне. На върха имаше отвор, откъдето водачът можеше да си провре главата, за да насочва машината в правилната посока. Вниманието му привлече и рисунка на кораб с формата на акула, понесла странна кула върху гърба си. Колкото и невероятно да беше, от схемата изглеждаше, че корабът плува под водата. Карти, анатомични рисунки, изобразяващи всичко — от начина, по който функционира окото, до коитуса и ембриона в утробата — и много други, които Ецио не съумя да разгадае, покриваха всяко свободно пространство по стените. Разхвърляните в безпорядък вещи по масите му напомниха систематичния хаос от предишната му визита, само че умножен стократно. Различи и съвършено изваяни фигури на животни — и познати, и свръхестествени — и макети на какво ли не — от водни помпи до защитни стени.
Очите на Ецио обаче се задържаха най-дълго върху чудноватата конструкция, увиснала от тавана. Сети се, че и преди е виждал нещо подобно, но в умален размер — макет на нещо, което някога може да се превърне в истинска машина. Сега му заприлича на скелет на прилеп — здрава животинска кожа бе опъната плътно върху стърчащите от двете му страни дървени рамки. Наблизо стоеше статив с изписани страници. Сред бележките и изчисленията Ецио разчете:
… пружина от рог или стомана, закрепена върху дървена или върбова пръчка, облицована с тръстика.
Инерцията поддържа полета на птиците дори когато не размахват криле във въздуха. Така се издигат още по-нависоко.
Ако човек, тежък двеста фунта, се намира в точка А и повдигне крило, тежко сто и петдесет фунта със сила, равна на триста фунта, то той ще успее да полети с две крила…
Думите не му говореха нищо, но поне успя да ги разчете — навярно Аниоло бе преписал нечетливите драскулки на Леонардо. В същия момент Ецио забеляза втренчения поглед на слугата и бързо насочи вниманието си другаде. Знаеше колко потаен е Леонардо.
Най-сетне откъм ателието се зададе и той, спусна се към Ецио и го прегърна топло.
— Скъпи, Ецио! Върна се значи! Толкова се радвам да те видя! След всичко, което се случи, мислехме…
Замълча и го погледна тревожно.
Ецио се опита да го разведри отново.
— Тук е невероятно! Аз, разбира се, не мога да му хвана края, но предполагам, че ти си наясно какво вършиш! Отказа ли се от рисуването?
— Не — отвърна Леонардо. — Просто го съчетавам с… други неща… които привличат вниманието ми.
— Разбирам. И си се разширил. Явно преуспяваш. Последните две години си жънал успехи!
Леонардо обаче съзря и почти недоловимата тъга, и суровото изражение, изопнало лицето на Ецио.