— Нищо чудно някой ден да ми спаси живота.
— Надявам се да не виждам повече белези като онзи на лявата ти ръка — рече Леонардо.
— Това е последният подарък за спомен от стар… приятел — отвърна Ецио. — Сега ще те помоля за още един съвет.
— Ако мога да ти помогна, ще го направя — вдигна рамене Леонардо.
Ецио погледна помощниците му.
— Може би насаме?
— Последвай ме.
В ателието Ецио извади бележката от Марио и я подаде на Леонардо.
— Чичо ми заръча да се срещна с този човек. Обясни ми, че трябва да поразпитам дискретно…
Художникът се взираше в написаното. След малко изгледа тревожно Ецио.
— Знаеш ли кой е той?
— Прочетох името — Ла Волпе. Предполагам, че е прякор.
— Лисицата! Да! Ала не го изричай гласно, особено на публично място. Очите му са навсякъде, но е невидим за другите.
— Къде мога да го открия?
— Не се знае, но като начало — и си отваряй очите на четири — пробвай Меркато Векио.
— Но там се скитат всички крадци, които не са в килията или увиснали на бесилото.
— Предупредих те да внимаваш — Леонардо се озърна, сякаш го подслушват. — Аз… може би ще успея да му изпратя съобщение… Потърси го утре след вечерната молитва. Може да ти излезе късметът. А може би няма.
Въпреки предупреждението на чичо му, във Флоренция имаше един човек, с когото Ецио бе решен да се срещне отново. През цялото време таеше в сърцето си образа й, а сега — знаейки колко е близо — любовните терзания не му даваха мира. Не биваше обаче да поема излишни рискове. Изминалите години и натрупаният опит бяха променили и изострили чертите му, но все пак напомняха за някогашното момче. Качулката му помагаше да „се стопи“ в тълпата и той я носеше ниско над очите, но разбираше, че макар сега Медичите да държаха здраво юздите на властта, кланът Паци не беше напълно обезвреден. Враговете му само бдително изчакваха подходящ момент — в това не се съмняваше изобщо, както и че ако го издебнат, ще го убият, без да се съобразяват с никакви Медичи. На другата сутрин обаче краката му сякаш сами поеха към имението на семейство Калфучи.
Портите към улицата бяха отворени и разкриваха слънчевия двор вътре, където стоеше тя — по-стройна, като че ли по-висока, с вдигнати коси. Вече не момиче, а жена. Той я повика.
Кристина го погледна и пребледня като платно. Ецио се уплаши, че ще припадне, но тя се съвзе, каза нещо на компаньонката си, за да я отпрати, и се спусна към него с разтворени обятия. Той я поведе бързо към улицата и към уединението на засенчената от арки алея наблизо, чиито жълти павета бяха обрамчени със слонова кост. Погали я по врата и усети, че още носи тънката верижка с медальона му, макар той да бе скрит в пазвата й.
— Ецио! — възкликна тя.
— Кристина!
— Какво правиш тук?
— Дойдох да довърша бащините дела.
— Къде беше? Сякаш потъна вдън земя.
— Бях… далеч. Зает и с делата на баща си.
— Всички казваха, че си мъртъв. И ти, и майка ти, и сестра ти.
— Съдбата ни отреди друго. — Той замълча. — Не можех да ти пиша, но мислите ми бяха неотлъчно с теб.
Блесналите й очи внезапно потъмняха тревожно.
— Какво има, carissima? — попита Ецио.
— Нищо.
Тя понечи да се освободи от прегръдката му. Той не я пусна.
— Очевидно има нещо. Кажи ми!
Задържа погледа й. Катрина се просълзи.
— О, Ецио! Сгодена съм!
Стъписан, той изгуби дар слово. Отпусна ръце, осъзнал, че я притиска твърде силно. Пред очите му се простря дългият, самотен път, който му предстоеше да измине.
— Заради татко — заобяснява тя. — Той все ми повтаряше, че трябва да избера. Теб те нямаше. Мислех те за мъртъв. После родителите ми започнаха да канят често Манфредо д’Ардзента — сина на златарите. Пристигнаха от Лука малко след като ти замина. О, Господи, Ецио, те все ме молеха да не разочаровам семейството си, да си намеря добър съпруг, преди да е станало късно. Мислех си, че никога вече няма да те видя. И сега…
Прекъсна я уплашен момичешки глас откъм дъното на улицата, където имаше малко площадче.
Кристина застина.
— Джанета е, помниш ли я?
— Да проверим какво става — рече Ецио и тръгна към шумотевицата. На площадчето видяха приятелката на Кристина — Джанета, още една млада жена, която Ецио не позна, и възрастен мъж — главния секретар на бащата на Кристина.