— Имам списък. Имената им ще бъдат добавени в него — отвърна Ецио и се накани да се сбогува.
— Накъде ще се отправиш? — попита Лоренцо.
— Първо ще се върна при чичо си в Монтериджони. Там ми е базата.
— Върви тогава и Бог да те закриля, приятелю. Но преди да се сбогуваме, искам да ти дам нещо, което навярно ще те заинтригува.
Лоренцо отвори кожената кесия върху колана си и извади пергамент. Още преди да го разгърне, Ецио разбра какво представлява.
— Спомням си как преди години разговаряхме с баща ти за древни ръкописи — прошепна Лоренцо. — Споделен интерес. Знам, че е превел няколко. Ето, вземи този — открих го между документите на Франческо де Паци и понеже вече не му трябва, реших, че може да ти допадне. Напомни ми за баща ти. Може би ще го прибавиш към… колекцията му?
— Много съм ви благодарен, Altezza.
— Предположих, че ще те зарадвам — каза той, а тонът му накара Ецио да се почуди какво всъщност знае. — Надявам се да ти бъде от полза.
Преди да се подготви за пътуването, Ецио побърза да посети Леонардо да Винчи с новата страница от Кодекса, получена от Лоренцо. Въпреки събитията през последните седмици, в ателието всичко си беше постарому.
— Радвам се, че си жив и здрав, Ецио — посрещна го Леонардо.
— Виждам, че суматохата не е засегнала и теб — отвърна Ецио.
— Казах ти — оставят ме на мира. Мислят ме или за луд, или за покварен, или за твърде опасен и не ме закачат. Ала пийни малко вино. Някъде трябва да има и сладкиш, ако не е мухлясал… икономът ми е абсолютно некадърен… и ми кажи какво те води насам.
— Напускам Флоренция.
— Толкова бързо? Разбрах, че си героят на деня! Защо не поостанеш да се насладиш на славата?
— Нямам време.
— Впускаш се пак по следите на враговете?
— Откъде знаеш?
— Благодаря, че се отби да се сбогуваме — усмихна се художникът.
— Преди да тръгна — каза Ецио, — ти донесох още една страница от Кодекса.
— Добра новина наистина! Ще ми я покажеш ли?
— Разбира се.
Леонардо разгърна внимателно пергамента.
— Картината започва да се прояснява — рече той. — Все още не разбирам какво представлява схемата на втори план, но написаното ми говори нещо. Изглежда е описание на ново оръжие. — Той стана и донесе няколко стари и крехки на вид книги. — Да видим… Твърдя, че който и да е изобретателят, много е изпреварил времето си. Дори механизмът… — Той замълча замислено. — Аха! Ясно! Разполагаме със схема на ново острие, Ецио — поставя се в механизма, който носиш върху китката си, на мястото на камата.
— Каква е разликата?
— Ако изляза прав, новото оръжие е доста неприятно — кухо е в средата, забелязваш ли? И през тръбичката, скрита в острието, се инжектира отрова в противника. Смърт с един удар! С това оръжие ще бъдеш буквално непобедим!
— Можеш ли да го изработиш?
— При същите условия?
— Разбира се.
— Добре! С колко време разполагам?
— До края на седмицата? Трябва да се подготвя и… и искам да се сбогувам с някого. Но не бива да се бавя.
— Пришпорваш ме! Но инструментите, които използвах предишния път, са ми под ръка, а и помощниците ми се шлифоваха, така че… Дадено!
Ецио използва времето да уреди делата си в града, да си събере багажа и да изпрати писмо по куриер до Монтериджони. На няколко пъти отлага последната си задача, но знаеше, че няма как да я загърби. Най-сетне — предпоследната вечер преди отпътуването — се запъти към имението на семейство Калфучи. Краката му тежаха като олово.
Когато приближи обаче, забеляза, че домът е тъмен и залостен. Съзнаваше колко безумно постъпва, но не се удържа и се покатери на балкона на Кристина. Капаците на прозорците бяха спуснати. Латинките в саксиите бяха увяхнали. Слезе изморено. Мрак бе обладал сърцето му. Остана край прага като в унес, незнайно колко, но явно някой го беше забелязал. Прозорецът на първия етаж се разтвори и една жена подаде глава.