Ецио прескочи леко парапета на кулата и приклекна до отвора в пода, под който се спускаше стълбище. Стрелците се опитаха да го вземат на мушка с арбалетите си, но разстоянието беше малко, а и елементът на изненада беше в негова полза. Ецио се наведе и сграбчи единия за краката, прекатури го над парапета и мъжът се строполи върху паважа на двеста стъпки под тях. Преди останалите да се окопитят, той прониза следващия в ръката. Мъжът погледна учудено малката раничка, но тутакси пребледня и се свлече мъртъв. Ецио бе прикрепил към китката си новото отровно острие, понеже не разполагаше с време за доблестни двубои. Той налетя върху третия стражар, който беше захвърлил арбалета и се опитваше да го заобиколи и да побегне по стълбите. Ецио го ритна по задника, мъжът се затъркаля по дървеното стълбище и се строполи долу с хрущящи кости. Последният вдигна ръце и забърбори несвързано. Ецио сведе очи и забеляза, че се е подмокрил от страх. Той отстъпи и с подигравателен поклон подкани ужасения стрелец да се спусне по стълбите към потрошените останки на другаря си.
В този миг върху врата му се стовари тежката стоманена дръжка на кама. Съвзел се от шока, Мафей бе нападнал Ецио в гръб. Младежът се олюля.
— Коленичи пред мен, грешнико! — изкрещя свещеникът, а по устните му излезе пяна. — Моли се за прошка!
„Защо ли хората винаги си губят времето в приказки“ — помисли си Ецио, който успя да запази равновесие и да се обърне, докато отецът говореше.
Двамата запристъпваха един срещу друг в тясното пространство. Мафей замахваше напосоки с тежката кама. Очевидно не беше кален боец, ала отчаянието и фанатизмът му придаваха опасна сила. Веднъж-дваж Ецио едва отбягна бясно въртящото се острие, неспособен да отвърне на ударите. Все пак накрая успя да улови китката на свещеника и го придърпа напред. Гърдите им се допряха.
— Ще те изпратя в пъкъла! — изхриптя Мафей.
— Не се подигравай със смъртта, приятелю! — отвърна Ецио.
— Ще ти дам аз на теб една подигравка!
— Предай се! Ще те оставя да се помолиш!
Мафей се изплю в очите на Ецио и се освободи от хватката му. После с крясък заби камата си в лявата му ръка, ала острието се плъзна безобидно по металния щит.
— Що за демон те пази?! — изръмжа свещеникът.
— Много говориш — рече Ецио, допря камата си до врата на Мафей и напрегна мускули. Отровата се изля в тръбичката, а оттам — в шията на свещеника. Той се вкамени и зина, но от устата му излетя само противно дихание. Отблъсна се от Ецио, запрепъва се към парапета, задържа се на крака за миг и после се отпусна в обятията на смъртта.
Ецио се приведе над тялото му и измъкна от робата му писмо. Отвори го и набързо го прочете.
Ваше превъзходителство,
Пиша тези редове, обзет от страх. Пророкът се появи. Усещам го. Дори птиците се държат особено и се вият безцелно в небето. Наблюдавам ги от кулата. Няма да дойда на срещата, както настояхте. Не искам да се излагам на показ, за да не ме открие Демонът. Простете ми, но трябва да послушам вътрешния си глас. Нека Бащата на познанието направлява стъпките ви. И моите.
Ецио си помисли, че Гамбалто е бил прав. Свещеникът не е бил с ума си. Припомнил си предупреждението на чичо си, Ецио тържествено затвори клепките му с думите: „Requiescat in pace“.
Запита се дали стрелецът, към когото бе проявил милост, е вдигнал тревога. Надникна през парапета, но не забеляза нищо тревожно. Стражите дремеха на постовете си, пазарът беше отворил за първите купувачи. Стрелецът несъмнено вече тичаше през полята към родния дом, предпочел дезертьорството пред военния съд и евентуалните мъчения. Като гледаше да го докосва само през ръкавицата, Ецио прибра острието в механизма, скрит под ръкава му, и тръгна надолу по стълбището. Слънцето вече се бе издигнало високо в небето и щяха да го забележат, ако заслиза по стената на камбанарията.